Питър Бийгъл - Тамзин

— Да. Добре съм, наистина.

— Не стой навън много дълго — предупреди ме Сали. — Все ми е едно какво е казала Ели Джон.

Промърморих едно „дадено“ и буквално избягах от къщи — толкова бързах, че забравих да взема чадъра. Пък и той не би помогнал.

Тамзин беше точно където предполагах, макар че не я видях веднага. Беше се сгушила като тъжно малко момиченце там, където е бил далечният ъгъл на краварника: всичко си беше на мястото, съвсем всичко — не така, както изглеждаше, когато съдията Джефрис я теглеше към себе си, — но беше толкова прозрачна, че през нея като че ли можех да видя целия път до къщата на госпожа Фалоуфийлд сред бъза… или целия път към седемнайсети век… Нощта беше топла и много тиха, но внезапна светкавица проряза хоризонта.

Позна ме, щом ме видя. Меко изрече:

— Господарке Дженифър. Значи дойде.

— Джени. Никаква господарка, никаква Дженифър. — Отидох и седнах до нея. — Да, дойдох. И искам да поговорим за случилото се през нощта, когато Едрик Дейвис не дойде за теб.

Тамзин потрепна — или може би се появи лек бриз.

— Джени. Знам какво направи. Докато не ме повика, аз бях изгубена, наистина толкова изгубена, колкото не можеш да си представиш. Докато помня нещо, все ще си спомня…

— Остави го това. Помниш ли какво извиках? Какво ти казах?

Помълча, а когато започна да говори, гласът й беше много тих.

— Че Страшният лов… те са го взели. Да, знам… знам, че сигурно така е станало, знам и кой е призовал Ловците…

Пак я прекъснах:

— Не е съдията Джефрис — или поне аз не мисля така. Да, вярно, той е лош човек, психопат, той е единственото истинско чудовище, което някога съм срещала, и някак е разбрал как да насъска Страшния лов срещу съперник като Едрик Дейвис. Но това е могло да стане само за една нощ, а Едрик още е там и продължава да бяга, както е бягал от Лова нощ подир нощ в продължение на триста години. Разбираш ли? Защото не можех да съм сигурна, че схваща каквото и да било, седнала така с широко отворени очи. — Невъзможно е съдията Джефрис да го е направил; направил го е някой друг. Някой с повече сила от Джефрис, със сила, каквато Джефрис никога не е имал през целия си скапан живот. Разбираш ли? Тамзин нито помръдна, нито ми отговори. Аз продължих: — Направо се побърках, абсолютно откачих, докато се опитвах да измисля какво точно може да ти е прошепнал съдията Джефрис, когато ти си била… нали знаеш, на края. После почнах да си мисля за теб — може ти да си му казала нещо. — Изчаках, но тя пак не каза нищо, така че аз просто се гмурнах направо в дълбокото: — Помниш ли? Наистина е важно, може да обясни всичко. Дори само две думи.

Никакъв отговор, нито усещане, че тя се опитва да си спомни нещо повече от това, което иска. Изведнъж наистина ми писна от нея — Тамзин ли, не е ли Тамзин, все тая. Развиках се:

— По дяволите, дължиш ми едно скапано усилие! Аз се трепя да ти помогна да научиш истината, макар всъщност да не искам, защото веднъж научиш ли я, ще идеш, където трябва да идеш, и аз никога повече няма да те видя. Но все пак го правя, защото това е добро за теб, а аз те обичам. Сега помисли и помисли сериозно. И ми помогни да променим нещата! — Идваше ми да си отрежа езика, но пак крещях. Спрях само заради това, което ставаше с лицето й.

Когато се пише за живи хора, които се изправят лице в лице с нещо шокиращо, с някакъв ужасен спомен, който току-що се е върнал, те винаги се описват бледи и безкръвни, как коленете им омекват и трябва да седнат или как притискат ръка към устата си и започват да плачат. Тамзин не направи нищо такова, нито пък лицето й се сгърчи от ужас или се изкриви от страх като в книгите. Лицето на Тамзин спря… така, както тя винаги говореше за собственото си спиране. На моменти съм я виждала наистина замръзнала, но онази меко пулсираща призрачна светлина си беше там, стига да знаеш как да гледаш. Това обаче беше различно, толкова различно… не мисля, че някой вече е открил правилните думи. Просто го наричат мъртвешко спокойствие.

— О, Джени — рече тя. — О, Джени.

Не казах нищо. Дори не дишах.

— О, Джени. Аз го проклех. Проклех моя любим.

Аз бях тази, която се разтрепери, която притисна ръка към сухата си студена уста. Половината луна се беше показала иззад облаците. Вятърът се засилваше и вече миришеше на дъжд.

— Джени, аз помня — произнесе Тамзин.

— Недей. Недей, не трябва. Съжалявам.

Но тя не ме чуваше.

— Бях толкова отчаяна. Толкова ми беше нужно той да е там… да е тук, където сме ние…, а него го нямаше, макар да беше се заклел, заклел пред мен… Страхувах се, Джени страхувах се да не ме остави на съдията Джефрис, от нещата, които той пък можеше да стори на семейството ми… и после се разболях и бях в треска, и ги нямаше истинските ми усещания. Джени, моя Джени, аз помня.