Питър Бийгъл - Тамзин

Очите й горяха. Никога преди не бях разбрала какво означава това. Тя ставаше все по-ясна и плътна — вече не виждах през нея.

— Наговорих лоши думи срещу Едрик. Проклех го, задето ме е изоставил, проклех го да чака, както аз го бях чакала, да чака цяла вечност и после още толкова някого, който никога няма да дойде. Джени, разбираш ли ме сега?

— Более мили! Нищо чудно, че си забравила. — Зъбите ми наистина тракаха, колкото и тъпо да звучи.

— Последният дъх на една отлитаща душа има такава сила… силата на мимолетен ангел, на временен демон… И аз я освободих срещу него. Аз го изпратих на това вечно мъчение — аз, не съдията Джефрис. Това е мое дело, мое дело… триста години. — Поклащаше се бавно като скърбяща старица.

Започнаха да падат едри топли капки дъжд — една по една, но Тамзин не ги усещаше, а на мен не ми пукаше. Сега от всичко най-много исках да видя Евън. Евън би измислил нещо.

— Не зная какво да правя — казах. — Не зная какво можем да направим да го спасим.

Тамзин ми се усмихна. Зная, навсякъде съм писала за това, как се чувствах, когато тя ми се усмихваше, но тази усмивка не разтопи сърцето и вътрешностите ми — беше като усмивката на Марта, като усмивката на Джейк през последната ми нощ на Западна осемдесет и трета улица. Сбогуване със стар приятел.

— Какво да правиш ли, господарке Джени? Но защо? Ти няма какво да правиш, след като вече ми помогна повече, отколкото заслужавам. Каквото има да се прави, сега е за мен.

И бурята се разрази, и Страшният лов дойде.

Дъждът не беше толкова силен, както когато с Джулиан не можехме да си тръгнем от къщата на госпожа Фалоуфийлд. Сега духаше влажен вятър, най-силният вятър, който някога съм изживявала. Той ме блъсна назад, когато се опитах да се изправя, удряше ме отвсякъде; разпиля косата ми по лицето и в очите и адски ми залютя; раздруса ме така, както съм виждала да постъпва Албърт с някоя бедна малка къртица, преди да я подхвърли във въздуха и да я лапне на един залък. Видях лицето на Тамзин, ярко като луната, ако изобщо имаше луна. С пръстите на дясната си ръка тя докосна спомнените си устни и ми изпрати въздушна целувка — и след това вече я нямаше, отнесена от вятъра като парцал, откъснат от простора.

Извиках след нея — естествено, не можех да чуя гласа си и после направих нещо много по-полезно, което ме изправи на крака. Страшният лов беше точно над главата ми, тропащ и скимтящ, пищящ като локомотив, бързащ нагоре към града, но аз не им обръщах внимание. Успях да мярна Тамзин не отнесена от вятъра, а яхнала го, за да посрещне Ловците, проблясваща като метеор, движещ се нагоре и навън по ъгъл, който щеше да се пресече с тях някъде на хълма. После я изгубих от поглед и потънах в пълно отчаяние, защото нямаше как да я настигна и да бъда с нея, когато дойдеше време тя да се бори със Страшния лов за Едрик Дейвис, ако се наложи. Винаги съм си мислила (макар и не чак толкова често), че ще бъда там за края, но явно нямаше да стане. Дори не можех да ревна заради проклетия вятър. Май това е било най-ужасното състояние през целия ми живот, макар че, сигурна съм, има и по-лошо очакване, както би казала госпожа Фалоуфийлд.

Черното пони се материализира бавно от бурята, сякаш се издигна нагоре от дъното на морето. Погледна ме с жълтите си очи и отбеляза:

— Бях си мислил по-добро за теб. Малко по-добро.

Това ме изправи бързо на крака.

— Пуук! — извиках и се запрепъвах към него срещу вятъра, но той се отдръпна назад и поклати рошавата си глава. Трябва, трябва! — продължавах да викам. — Трябва да стигна до нея!

— Не помниш ли думите й в деня, когато се срещнахме? — гласът на пуука беше толкова спокоен и тих, сякаш Страшният лов изобщо не беснееше над нас, а гривата му изобщо нямаше намерение да се освободи от бодилите, забити в нея. — Тя те предупреди никога да не ми се доверяваш, никога да не се качваш на гърба ми, защото аз със сигурност ще те хвърля в някое блато или в бодливи храсти и ще те оставя там. Аз все още съм каквото съм, Джени Глукстейн.

Отпуснах ръце отгоре му.

— Знам, но сега не мога да мисля за това. Опитай се просто да ме хвърлиш някъде близо до мястото, накъдето тръгна тя.

Вкопчих се в гривата и се метнах на гърба му, без да си оставя време да осмисля нещо. Бях подготвена за остра, подгизнала козина, но гърбът на пуука беше сух, дори топъл. Изскимтях от изненада, а пуукът извърна едно око към мен с обичайното си дяволско веселие. И потегли.

Не съм велика ездачка и никога не съм била. Познавам млади момичета, които очевидно не могат да мислят за нищо друго освен за коне, но такива нямаше кой знае колко на Западна осемдесет и трета улица. И двете момчета обичат конете повече от мен, а Мийна е луда по тях — само тогава става досадна, когато започне да ти говори за коне. Когато бях съвсем малка, така си падах по змиите. И все още ги харесвам.