Питър Бийгъл - Тамзин

Не знаех какво си е наумила; същото важеше и за Страшния лов. Те продължаваха да напредват, но бавно, поразгърнаха се ветрилообразно, сякаш тя беше сър Ланселот или някой подобен, готов да скочи върху тях и да ги покоси по пет-шест с един удар. Бях точно зад нея, треперех толкова силно, че едва се понасях, и ги гледах как настъпват.

Никога не разбрах кои са те. Кои са били. Нито разбрах как можеш да станеш страшен Ловец, ако не си бил такъв винаги. Помня обаче — и това е странно — как миришеха. Ако Тамзин миришеше на ванилия, човек би очаквал тези мъже и зверовете им да миришат на месо, козина и кръв като клетката на лъва в зоологическата градина. Но не: отблизо дори и най-ужасните от тях — онези без истински лица, а само гнусна сбирщина от дупки, кожа и замръзнали сополи — дори и те носеха лек мирис на море, на моряшки ботуши и на съхнещи на слънцето платна, както съм ги виждала в Лайм Риджис. Може би всички бяха стари пирати. Кой знае? Единственото, в което съм сигурна, е, че вече никога няма да ме е страх от никого. Страшният лов ме научи.

Тамзин им заговори гордо и ясно над зловещата им тишина:

— Взимам си обратно, каквото ми принадлежи. Нямате претенции към него, нито някога сте имали. Злото беше само мое и аз дълго ще изкупвам вината си за него. Сега взимам Едрик Дейвис от вас.

Ловците не направиха нищо. Седяха на конете си и се взираха в Тамзин; нито една глава не се извърна, когато Едрик Дейвис мина покрай тях към нея. Бях го изгубила от поглед, когато пуукът ме хвърли, така че не съм съвсем сигурна къде е бил, но се движеше така, сякаш се страхуваше, че всеки момент планетата може да го изстреля обратно в небето. През цялото това време Тамзин не ме погледна нито веднъж, но Едрик го направи, когато мина покрай мен; и въпреки че изглеждаше като оживял от катастрофа, в която е дерайлирал целият влак, той ми намигна! Намигна ми и аз видях какво е обикнала Тамзин преди три века. За първи път тя отмести поглед от Страшния лов — стояха там с Едрик, взираха се един в друг и не си казваха нищо. Нито здрасти, нито плач от болка или обич, нито извинения — нито дума за любов. Само се гледаха. Ако някой някога ме погледне така, както призракът на Едрик Дейвис гледаше призрака на Тамзин, всичко ще е наред. Няма начин да стане, но поне ще го позная, ако го видя.

Постепенно вниманието на Тамзин се върна към Ловците.

— Ние ще тръгваме — каза го адски високомерно. — Вие няма да преследвате Едрик Дейвис повече, нито пък мен. Нямате власт тук. Върнете се в дома си отвъд вятъра — върнете се в недрата на небето и повече не ни безпокойте. Вие, чуйте ме! — И тя пристъпи напред право към тях и махна с ръка като Сали, когато изхвърля господин Котак от кухнята.

За миг реших, че тя ще се справи с всичко това. Страшните ловци стояха като парализирани и изглеждаха малко смешни: почти приличаха на хора, на обикновени дорсетци, яхнали мудните си коне в дъжда, поглеждащи се косо един друг, за да разберат дали някой има представа какво трябва да правят след това. Двама от тях дори се дръпнаха назад, само крачка назад, но е ясно колко се бе приближила тя. Наистина реших, че ще успее.

Тогава изпищя съдията Джефрис.

Никой не би допуснал, че този тих, стържещ глас — глас на мъртвец — може да прозвучи така. Той висеше във въздуха над царевичната нива като ужасно светещо хвърчило и пищеше като човек, на когото му режат крака, или като жена, която ражда. Отначало не можех да различа думите, а те бяха съвсем прости:

— Никога! Те никога няма да избягат от мен, никой от двамата, никога! Мръсникът от Уелс бе поразен от ръката ми и се строполи там, в калта на обора, и така му се падаше! Аз наистина използвах магия, за да прогоня духа му. Това също си го беше заслужил и така ще е винаги! Подчинете ми се! Живи или мъртви, аз продължавам да имам власт над вас!

Когато сега мисля за това, съм сигурна, че дори и мъжете от Страшния лов са се почувствали леко объркани и притеснени — от една страна, Тамзин им бяга, от друга, съдията Джефрис отново ги насъсква срещу Едрик Дейвис. Те продължаваха да стоят безмълвни, но кучетата им ръмжаха и се хвърляха. Видях как ездачите, отдръпнали се от Тамзин, отново пришпорват конете си към нея. Съдията Джефрис също го забеляза.

— Не! — изхъхри той и Ловците замръзнаха на място. Тогава ми хрумна, че може би той си е имал работа със Страшния лов и преди Едрик Дейвис — личеше, че се познават. Поне в това винаги ще съм сигурна. — Тази жена е моя, както е разпоредил Господ. Уелсецът е ваш, както съм разпоредил аз. Що се отнася до онази…