Питър Бийгъл - Тамзин

Гръмотевицата и воят на Страшния лов заглушиха останалото. Последният триумфален писък на съдията Джефрис сякаш удави светлинните на Тамзин и на Едрик. Както бях вцепенена и сякаш наблюдавах всичко отстрани, този път усетих, че те изчезват, все едно прекъсна телефонната връзка помежду ни. Ужасно ме заболя — много повече от глезена ми — и, струва ми се, започнах да ги викам. Знам, че се опитах да стана — или поне исках, но връзката беше прекъсната, Страшният лов ни връхлиташе. Чудовищата издигаха точно над мен крака на паяци и маймуни, кози копита, ястребови човки… и най-шантавото беше, че на мен изобщо не ми пукаше. Тамзин я нямаше, Тамзин и нейният Едрик никак не се интересуваха какво ще стане с мен.

Тогава чух госпожа Фалоуфийлд.

Чух, не видях, защото лежах на другата страна и дори не можех да си вдигна главата, но знаех, че е тя. Говореше на някакъв бавен, съскащ език, който звучеше като стария дорсетски, но не можех да разчленявам думите една от друга. Пък и едва разпознах гласа й — удряше сричките, както чук конска подкова. Около мен всички чудовища на Ловците се приземиха на четири крака — или на осем, или на колкото там имаха, — а самите Ловци се умълчаха — по съвсем различен начин, отколкото първия път с Тамзин. Тогава бяха озадачени, несигурни, направо объркани; сега обаче бяха уплашени. Дори в състоянието, в което се намирах, можех да усетя разликата.

Освен гласа на госпожа Фалоуфийлд имаше и друг звук, но не го издаваше никой от Ловците. Нито пък съдията Джефрис — той мълчаливо наблюдаваше от едно от мъртвите дървета, сега заклещен в клоните като ръбато хвърчило. Ръмженето беше толкова ниско, сякаш идваше от земята, и толкова студено и зло, че гръмотевицата спря, светкавицата изчезна, а бурята сякаш се отдръпна, затътрила крака и преструваща се, че всъщност не е имало нищо. Напъхах лакът под себе си и се поизправих да погледна към госпожа Фалоуфийлд.

Видът й беше удивителен. Нямаше я руската шапка; дългата жълтобяла коса, която тя бе крила под нея, се спускаше надолу по гърба й като жива. Нито вълнена риза, нито армейски ботуши — вместо тях нещо като тъмнозелена тога, само че с дълги ръкави, плътно обгръщаща жилавото слабо тяло. Лицето беше на госпожа Фалоуфийлд с всичките му черти, но жената с това лице не беше госпожа Фалоуфийлд — не и тази, която познавах. Това лице имаше бледожълтия цвят на половинка луна и също толкова старо: сякаш милиарди години е било удряно и обстрелвано от метеори, астероиди и още какво ли не. Очите вече не бяха сини, а черни като господин Котак, черни до мозъка на костите. Но дори и така тя беше ужасяващо красива и по-висока от госпожа Фалоуфийлд. Излезе от храсталака и тръгна право към Страшния лов, както пристъпват кралиците.

До нея вървеше нещо, което бе ръмжало. Беше с размера на Черното куче и имаше втренчени червени очи като неговите, но това е само за сравнение. Останалото не приличаше на нищо познато: видях дълги щръкнали кадифени уши, глава като на огромен прилеп, само че с муцуна на алигатор. Тялото приличаше по-скоро на тяло на голяма котка, отколкото на куче, задницата — по-висока от предницата, но имаше и вълна като на овца, която падаше на мръсни валма, докато двамата се промъкваха през храсталака — и кожата отдолу беше розова! Предполагам, че поуката от тази история е следната: винаги бъди мил с отвратителните квичащи кученца на хората. Човек никога не знае.

Госпожа Фалоуфийлд — или която и да беше тя — не ме погледна. Посочи с дългата си ръка към Страшния лов, към всички Ловци подред, и накрая право към съдията Джефрис. Той отвърна на погледа й — не беше трепнал нито за миг. Имаше смелост, извираща от лошотията му, този съдия Джефрис.

— Ти. Познавам те — каза госпожа Фалоуфийлд. Долавяше се дорсетският акцент, но гласът й беше различен — достатъчно дълбок, за да принадлежи на мъж, с метален призвук, който усещах по гръбнака си. — Спомням си добре.

Съдията Джефрис не се предаде. Отговори й меко, почти извинително:

— Аз ще взема, което си е мое.

— Жената. — Гласът на госпожа Фалоуфийлд прозвуча безизразно — това е най-точната дума. Съдията Джефрис кимна. — Жената. — Този път в гласа й имаше нещо, което малко ме нервира. Тя протегна другата си ръка настрани и Тамзин се изправи до нея; първото, което направи, бе да ми се усмихне. А аз не можех да си поема дъх — точно както не можех и когато бягахме от Страшния лов.

— И мъжът. — Госпожа Фалоуфийлд направи с ръката си жест, който почти приличаше на движенията, които бях виждала да прави Тони, докато танцува — и ето го Едрик Дейвис, застанал до Тамзин. Сякаш по някакъв начин тя ги беше приела в себе си и ги бе родила отново — не че можеше, защото те все още си бяха призраци… е, няма значение. Може би Мийна ще ми помогне с това изречение, ако някога се сетя какво съм се опитвала да кажа. За мен значение имаше само това, че Тамзин ми се усмихваше.