Питър Бийгъл - Тамзин

— Мъжът принадлежи на тях — съдията Джефрис на свой ред посочи към Страшния лов. — Жената — на мен. — Със същия успех би могъл да раздава и храната в китайски ресторант.

Кучоприлепоалигатороовчоподобното нещо на госпожа Фалоуфийлд изръмжа, но млъкна, щом тя докосна ужасната му глава. Жената дълго се взира в съдията Джефрис, без да каже нещо. Нощта се проясняваше — близо до половината луна вече виждах и няколко звезди, — но аз бях подгизнала, скована от болка и трепереща; вече започвах и да го разбирам. Тамзин забеляза това. Тръгна към мен, но госпожа Фалоуфийлд поклати глава. Едрик се приближи по-плътно към Тамзин и ето ме сега — треперя от студ, но ревнувам. Ако можех, тогава бих прегърнала онова създание на госпожа Фалоуфийлд — за да се утеша и стопля. Бих прегърнала дори и някой от Ловците, по дяволите.

— Аз те помня — каза госпожа Фалоуфийлд на съдията Джефрис. Кръв и огън — войници в горите ми. Помня.

— Голяма работа — отвърна гордо той, сякаш сочеше с поглед към онези оваляни в катран части от тела, увесени по дървета, огради, камбанарии и покриви. — Няма скоро да забравят урока, който дадох на тази дорсетска сган. Всеки ден в съдебната зала усещах Божията ръка на рамото си и знаех, че всички заслужават да бъдат обесени — всички до последния смрадлив Джак. И го правех — да, с радост, с цялото си сърце. Бих отървал крал Джеймс от всичките тях наведнъж. От всички без нея.

Той не спираше да пронизва с поглед Тамзин, макар че тя изобщо не го поглеждаше. Обаче Едрик Дейвис го погледна и омразата и ужасът на лицето му надминаваха гордостта на съдията Джефрис. Подобни чувства не умират; спомени като спомените на Тамзин за Едрик и за изгубената й сестра не умират. Ето защо имаме призраци.

— Заради нея бих предал длъжността си, краля и бога си — каза съдията Джефрис — и наистина го направих в сърцето си, без изобщо да се замислям. Затова Тамзин Уилоби е моя.

Знам, че написано така, изглежда глупаво. Но вие не сте го чули, а аз още го чувам. Той наистина би направил всичко онова заради нея — дори с убедеността, че би горял навеки в ада, ако го направи. Но не беше го направил и тя не бе негова; ето защо си бе въобразил, че е станало. Или поне аз го виждах тогава така. Той беше маниак и чудовище, но хората вече не ги обичат тия. Може би само маниаците и чудовищата да ги обичат. Не знам.

Едрик Дейвис застана безмълвно пред Тамзин, но тя пристъпи покрай него и се обърна с лице към госпожа Фалоуфийлд. Помня всичко, което каза, защото това бяха последните думи — но какви думи, — които я чух да изрича:

— Аз съм Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби. Познавах те, когато бях малка. Постоянно бродех и се губех из твоите бъзови храсти, а твоят приятел — Тамзин кимна към оная розова фантазия на кръпки — винаги ме намираше.

Госпожа Фалоуфийлд се изкиска — като онази гаргара с въглища, която помнех от друг свят.

— Както твоята приятелка постоянно спасяваше него. — Поклати глава и посочи към мен. — Тичай да видиш избавителката си, дребосък. — Слава Богу, розовото нещо не я послуша. И без алигаторския му дъх си имах достатъчно проблеми.

— Тя е моя истинска и любима сестра. Той — Тамзин се усмихна на Едрик Дейвис така, че сърцето ми се сви, а стомахът ми се преобърна, — той е моят любим и бе предоставен на милостта на Страшния лов по моя ужасна вина. Сега той вече е свободен от мъченията и аз имам цяла вечност да изкупвам греха си. С огромната ти милост направи за мен каквото трябва.

Дума по дума. Никога не мога да ги забравя. Не мога.

Опита се да каже още нещо, но гласът на съдията Джефрис удави думите й, както призрачната му светлина бе удавила тяхната.

— Не, те не са твои да се разпореждаш с тях, с тези двамата! Всемогъщият ги даде в моите ръце и ти не смей да се противиш на волята му! — Говореше високо, но гласът му звучеше направо успокоено — само тази дума мога да измисля. Играеше коза си и знаеше, че тя няма такава карта — тази стара-стара дама с нейния ужасен гнусен любимец. Вярата наистина е голяма работа.

Госпожа Фалоуфийлд му се усмихна. Беше страшно, защото приличаше на пустиня, разцепила се в дълбок сух каньон, или пък на онези дънни риби в океана като плоски камъни, които изведнъж сякаш избухват от пясъка, за да погълнат някоя лещанка, и после пак веднага се превръщат в камък. Когато тя заговори отново, дорсетският в гласа й беше толкова плътен, че едва я разбирах.

— Много внимавай, синко. Ние бяхме тук първи.