Питър Бийгъл - Тамзин

Тя се обърна към Страшния лов и произнесе една дума. Чух я много ясно и бих я забравила, ако можех, но то ще е като да забравя собственото си име. Той също я е запомнил; бе я научил и бе я използвал поне веднъж, сигурна съм. Но аз няма — никога, никога, никога.

Страшният лов нададе мощен вой и тръгна след съдията Джефрис. Издигнаха се като хеликоптери във ветровита спирала право нагоре в нощното небе. И по някакъв странен начин ме накараха да си мисля за деца, току-що свършили училище — тичат и викат само от чисто безпричинната радост да вдигат шум. Но те не бяха деца: те бяха Страшният лов, безмилостните хрътки на мъртвите, и ревяха, скимтяха и се смееха с пискливия си смях, надуваха рогове и пришпорваха драконските си коне, преследвайки тази искрица отчаяние, каквато триста години е бил Едрик Дейвис, а сега беше съдията Джефрис. Но за Страшния лов нямаше значение.

Нямаше значение и за мен. Зная, че трябваше да има и сега също — нощем, когато отново чувам ужасните Ловци във вятъра, вечно преследващи човешки дух, чието единствено престъпление беше, че е бил жесток колкото тях. И никога няма да има Тамзин Уилоби, която да дойде и да спаси лорд върховния съдия Джефрис от Уем. Повечето пъти заспивам пак.

Тук нещата се размиват — всъщност не самите неща, ами редът, в който се случиха. Не мога да си спомня кога най-после успях да се изправя на крака — може би все още чувах роговете на Страшния лов, а може би не, — но зная, че беше, докато Тамзин и Едрик Дейвис бяха още тук. Защото дойде време за сбогуване и аз не исках да правя глупави сцени. Изправих се цялата в кал; кракът ме болеше и аз закуцуках към тях. Те стояха до госпожа Фалоуфийлд.

Сега тя пак си беше госпожа Фалоуфийлд: всичко се беше върнало по местата си — от армейските ботуши до студените, остри сини очи и малкия розов ужас, въртящ се в джоба на палтото й. Нямаше я само кожената шапка — косата се разстилаше по хилавите й рамене като Млечния път. Гласът й беше странно нежен, когато ми заговори:

— Ти ще забравиш това, момиче. Ще забравиш всичко.

— Не. Не, недейте… аз трябва да го запомня. Моля ви, трябва.

Госпожа Фалоуфийлд поклати глава.

— А като се срещнем утре на улицата или в магазина и си спомним, а? Коя съм аз… какво видяхме тази нощ ние двете…

— Не зная коя сте — крещях неистово. — Пък и не искам да зная! — Посочих към Тамзин, застанала там, до Едрик Дейвис, толкова красива, че едва се сдържах да не я гледам постоянно. — Не искам да я забравя. Не ми пука за нищо друго, но трябва да помня Тамзин. Моля ви. Която и да сте.

Госпожа Фалоуфийлд ми се усмихна, показвайки здравите си сиви зъби, но когато заговори, може да е било на Тамзин, може и на себе си, но не и на мен:

— Да, ето го началото, ето го първото от тях. Знаех, че някога ще дойде този ден, когато децата няма да знаят коя е Бъзовата старица. И ето го — първото. Но няма лошо.

Спомних си Тамзин да казва — Боже, преди сто години: „Дори и пуукът отстъпва, когато минава тя.“ Започнах някакво тъпо извинение, но госпожа Фалоуфийлд се обърна и към мен се приближиха Тамзин и Едрик Дейвис. Чувствах се неловко с Едрик — не можеш да кажеш кой знае какво на човек, който е минал през такъв кошмар, но който изчезва завинаги с тази, която наистина ти е била като сестра известно време. Бях щастлива, че тя го спаси, че задачата й е изпълнена, и вече няма да е принудена да броди из Имението… но в същото време го мразех повече, отколкото някога съм мразила съдията Джефрис, и това е истината. Ето, написах го. Но той беше добре. Той рече:

— Тамзин ми разказа всичко, което си направила за нас и какво би я сполетяло, ако не си била ти. Да можех да ти подаря целия свят, пак нямаше да ти се отплатя. — Усмихна се с онази крива, къдрава усмивка, в която Тамзин се беше влюбила от пръв поглед — не, това прозвуча гадно. Усмивката му всъщност е много хубава. — Но аз нямам нищо, господарке Джени Глукстейн. Не мога да обещая, че при нужда ще ти се притечем на помощ, макар че ще запомним добротата ти, защото не зная какво ни очаква. Мога само да те благословя сега от цялото си човешко сърце. Нищо повече.

И той изчезна — просто се стопи по обичая на призраците. Тамзин взе госпожица Софая Браун. Приближи се до мен, погледна ме в очите и рече:

— Моя Джени… — после наведе глава и ме целуна — тук, по лявото ъгълче на устата ми. Всеки знае по-добре от мен, че не бих могла да почувствам нищо, защото Тамзин е призрак, но само аз зная какво почувствах. И винаги ще го зная.