Питър Бийгъл - Тамзин

Както и да е, един ден я попитах в училище и тя ми отговори два дни по-късно, защото Мийна си е такава.

— Може би не сънуваш такива сънища за Тамзин, защото не е нужно. Понякога сънищата са нишки със свободен край, като недовършена работа са, но между теб и Тамзин това не е така. С нея ти си приключила — ти всъщност я имаш завинаги. Няма нужда да сънуваш.

— Но аз нямам усещането, че я имам — казах, — и определено не чувствам да съм приключила с нея. Чувствам се като господин Котак, който продължава да търси навсякъде госпожица Софая Браун, макар че е минала цяла година. Чувствам се като цяло кълбо с нишки със свободни краища, Мийна!

— Но не си — каза тя и беше права. Продължих постоянно да си спомням за Тамзин, но тя не ми липсваше, не копнеех винаги да бъда с нея, както когато тя обитаваше тайната си стаичка на третия етаж в източното крило и никой освен мен не знаеше за това. Чувствах се най-вече щастлива, докато мислех за нея през тези четири години — вече станаха почти пет, — и доста се гордея със себе си, защото тя имаше нужда от моята помощ и никой друг не бих могъл да го направи, а аз нито хленчих, нито се издъних. А тя ми беше казала, че съм красива, или поне че имам „всички качества на истинска красавица“. Но това никога не го казах на Мийна.

Портретът на Тамзин и съдията Джефрис продължава да виси в ресторанта, доколкото знам — аз вече не ходя там. Но честичко се отбивам заедно с господин Котак в стаята на Тамзин. След като тя си отиде, престанах да я пазя в тайна, но никой не се заинтересува. Според Сали е готина — тя я нарича „леговището на Джени“ — но на момчетата им писна, а не съм убедена, че Евън изобщо се е заинтересувал. Сядам на стола на Тамзин, а господин Котак прави обичайната си обиколка на стаята, души по ъглите и под онова шантаво легло, защото знае ли се… Но след малко идва и скача в скута ми (вече малко тромаво, но аз не го забелязвам заради двама ни) и понякога оставаме така с часове. Нищо не правим и най-вече не мислим — просто си седим там, където те двете живяха толкова дълго, макар и да не оставиха нищо след себе си. Винаги господин Котак решава кога да си тръгнем.

Нещата във фермата Стауърхед вървят чудесно. Една-две години след като Евън започна да прилага своя метод без оран реколтата беше по-слаба от очакваното и семейство Ловел взеха да се стряскат. Но на третата година нещата взеха да се обръщат — в тази почва сега сигурно можеш да отглеждаш ананаси и папая, освен на две-три места, където, кой знае защо, нищо не ще да расте. Семейство Ловел така са се въодушевили от работата на Евън, че искат да поеме още един техен разнебитен имот в Херфордшир. Предполагам, че е възможно — Евън много се изнервя, когато не оправя нещо, — но не мисля, че ще се навие. На Сали й харесва в Дорсет.

А аз не зная какво щеше да прави без нея музикалният живот в Дорсет на този етап. Поне Дорчестър и Йовил — тя дирижира хорове и на двете места. Последния път, когато си бях вкъщи, беше поела и акомпаняторски клас в университета, още имаше няколко частни ученици, а за почивка от време на време свиреше с един аматьорски джаз квартет. Освен това бизнесът й се разраства — това лято ще прави музиката за музикална драма по Бен Джонсън, която ще поставят в Салисбъри. Според мен Сали вече и с топ не можеш я помръдна от Дорсет.

Както споменах някъде по-рано, от всички нас само Джулиан все още живее у дома. Тони постоянно танцува ту тук, ту там, а аз съм в Кеймбридж, където трябваше да бъде и Мийна. Мийна се върна в Индия, за бога, и работи с група, уреждаща заеми за селски жени, за да започнат собствен бизнес. Господин и госпожа Чари са доволни от това, но не се чувстват ни най-малко щастливи, а тя обеща да се върне скоро и да се изучи за мозъчен хирург. Много ми липсва във всеки един смисъл, в който не ми липсва Тамзин. Постоянно си пишем имейли, когато тя се добере до компютър, което не се случва твърде често. Идната Коледа ще й ходя на гости в Индия.

Аз уча в Кеймбридж английска история за абсолютна изненада на всички освен мен самата. Защото известно време по странен начин бях част от английската история и тя беше част от мен. Тя ме сграбчи за раменете и ме разтърси, изкара ми ангелите от уплаха, но и ме целуна. А после, след всичко случило се, желанието ми да науча още повече стана неистово. Първо за живота на Тамзин, разбира се. Но после взех да задълбавам, оценките си хукнаха нагоре като Страшния лов и ето ме тук, в Кеймбридж — ходя на лекции с колело, срещам се с ръководителя си, деля стая с едно момиче от Уганда на име Патрисия Мофоло и се чувствам като героиня от английски роман. Има и едно момче, или по-скоро започва да го има, но това си е моя работа. Закачките на Джулиан ми стигат.