Питър Бийгъл - Тамзин

Да бе, знам, че хората казват такива неща само във филмите, но точно това ти идва наум, когато си откачил. Или поне при мен е така. Така че ето ме — крещя колкото сила имам, грабвам камъни, пръст и Бог знае още какво и ги мятам по призрака на един психар от седемнайсети век със страхотен вкус към дрехите. Най-сетне привлякох вниманието му, само че не знам как: беше прилагал този гнусен номер на Тамзин вече достатъчно дълго, за да може да ми хвърли една дълга, тясна усмивка.

— Ами сега, момиче? Нали каза, че не мога да я докосна? Но аз ще я докосна — тук, пред очите ти — така, както жалкият Едрик Дейвис никога не би имал силата дори и при цялото й невинно съгласие. Защото ще я направя част от себе си — ще я направя своя половинка, наистина равна в дела и спомени, докато не остане една отделна Тамзин Уилоби, а само един по-велик Джефрис, по-силен Джефрис — той не само ще притежава обекта на желанието си, но и ще го включи в себе си. Сега виж как ще се изпълни това. Сега виж.

За някои неща съм бавна. Знам го. Мийна определено би схванала по-бързо от мен — по дяволите, Джулиан и Тони вероятно също — каква бе причината Тамзин да изглежда толкова ужасно променена и защо той не трябваше да я гони. През всичките тези мълчаливи, неподвижни седмици той я бе издебвал, дърпал я към себе си, все едно къде бе бягала из тристата хектара на фермата Стауърхед, с чистата сила на желанието, със силата на омразата към Едрик Дейвис, останала и след смъртта, отвъд онова, което чака всеки, докато той бе чакал Тамзин Уилоби. Не знам дали някой призрак някога го е правил — да спре цялата бюрокрация по преминаването каквото и да е то, точно в разгара му, но това показва какво е възможно, ако наистина си вложил цялата си мисъл. Всъщност донякъде е вдъхновяващо.

И сега не мога да повярвам, че някой призрак е в състояние да направи това, което възнамеряваше той: просто да асимилира, да изконсумира друг призрак, да приеме друг дух в себе си. Но и сега не знам правилата по-добре оттогава — и не искам да ги знам. Само ще кажа, че в онази картофена нивичка със залязващото слънце и Тамзин, която се топеше пред погледа ми, аз му повярвах. Ако не бях, може би никога не би ми хрумнало да сторя, каквото сторих. Много съм се чудила, честно казано.

С крайчеца на окото си съзрях едва видимо проблясване на бяла рокля, извърнах се от него и завиках — а от гласа ми не беше останало кой знае колко повече, отколкото от Тамзин:

— Той е предал Едрик Дейвис на Страшния лов! Ето какво се е случило, ето защо Едрик не е могъл да се срещне с теб! Погнал го е Страшният лов!

Не стана нищо. И с мен не стана нищо, въпреки че не беше по вина на съдията Джефрис. Видях го такъв, какъвто трябва да е изглеждал в съдебната зала, в момент на ярост, когато на устата му е излизала пяна. После изведнъж се укроти — поколеба си, почти съжалявайки; в такива моменти човек разбира, че е на прав път. Сега ме гледаше така, сякаш наистина би ме пощадил, ако можеше. Дори и Страшният лов не би могъл да е по-ужасен от този поглед.

Не бях сигурна дали Тамзин ме е чула — ако беше останало достатъчно от нея, за да чува, — така че пак закрещях:

— Вярно е! Видях го! Съдията Джефрис трябва да е призовал Страшния лов да го хване, не знам как. Ето защо ти си още тук — защото Едрик има нужда от теб! Трябва да го спасим! — Нямах намерение да казвам „ние“, но просто това беше на езика ми.

И този път тя чу. Започна да се отдръпва назад, започна да се противопоставя на това, което я теглеше; започна да си спомня истинската си форма, цвета на косата, на кожата и дрехите си, собственото си присъствие в този свят. Видях как пак израства Тамзин около онази последна жалка останка, докато се озова лице в лице с мен, а очите й бяха широко отворени и пълни с току-що казаното от мен. Не проговори, но ме позна. Позна ни и двамата.

Зад мен съдията Джефрис прошепна:

— Няма значение. Започва пак.

— О, не, не започва — извърнах се, за да го кажа право във финото му, тъжно, красиво лице. — Не, не започва, защото сега тя знае. Най-сетне знае какво трябва да направи и тя ще се бие със Страшния лов и с теб, за да го направи. А аз ще й помагам. Никога повече няма да се приближиш до нея, ако ще да висиш тук още триста години. Редът ти мина.

— Моят ред? — за първи път той се разсмя искрено. Мисля си дали не съм единственият човек, чувал някога смеха на съдията Джефрис. — Глупачка, защо да чакам още, след като цялата безсмъртна душа на тази жена хиляди пъти повече копнее да се изгуби в моята, отколкото копнее за рая? Родена е била точно за този момент и нито ти, нито Едрик Дейвис, нито дори хиляди дяволи няма да предпазят Тамзин Уилоби от съдбата й. Гледай сега.