Питър Бийгъл - Тамзин

Тамзин беше сред картофената нива на Джулиан — точно там ли! Джулиан не се интересува от градини, но експериментираше, за да провери може ли да отгледа картофи колкото тикви, и малко преди наистина да успее, се отегчи. Неговата нивичка беше в подножието на един хълм, осеян с предупредителни надписи НЕ ПРЕМИНАВАЙ, заради които мястото приличаше на строеж. Тамзин се спускаше по хълма покрай предупредителните табели на Джулиан. Никога не бях виждала нищо по-прекрасно. Когато днес я сънувам, най-често я виждам такава.

И той беше там, застанал на края на нивата — наблюдаваше я как върви към него. Трябва да отбележа, че се беше пременил в най-хубавите си дрехи, за да я посрещне — не с одеждите си на съдия, а с дълга тъмночервена дреха с десетки копченца, нещо като широко бяло жабо около врата и с къдрава кестенява перука, чиито кичури падаха по раменете му. И с ръкавици с ресни — като на каубоите по филмите. Изглеждаше страхотно. Лика-прилика си бяха с Тамзин.

Тя като че ли не беше будна. Искам да кажа, очите й бяха отворени, но сякаш не можеше да си спомни какво е зрение или не искаше. Нещо я тикаше надолу по хълма, бавно я тласкаше през картофената нива на Джулиан към него — като шахматна фигурка, като кукла от театъра на сенките и не по нейна воля. Беше прекрасна — такава не я бях виждала досега — сякаш всички онези трепкащи, прозрачни дорсетски смрачавания бяха въплътени в човешка форма. Но изглеждаше някак два пъти по-мъртва, два пъти отишла си — и от света, и от себе си. Казвам всичко това сега, след много време, но тогава изобщо не си го мислех. Просто знаех, че тя не прилича на Тамзин, и тичах.

Вярно е онова, което се случва насън: тичаш все по-бързо и по-бързо, както никога не би могъл в будно състояние, но сякаш тичаш във вода и не можеш да стигнеш до никъде. Тичах към проклетата картофена нивичка, размахвах ръце и крещях като онази жена от Осемдесет и трета улица, дето крещеше по такситата — и днес се кълна, че това продължи часове, докато се приближа още няколко метра към Тамзин… към Тамзин и съдията Джефрис. Той стоеше, усмихваше се и я чакаше, а аз крещях:

— Не! Не се приближавай до него! Стой си на мястото, идвам! Тамзин, не! — докато не прегракнах. Когато стигнах до първата предупредителна табела на Джулиан, гласът ми беше станал дрезгав като неговия.

Никой от тях не ми обръщаше внимание. Тамзин увисна във въздуха сред полето и двамата застанаха един срещу друг за първи път след триста години. Съдията Джефрис произнесе името й — „Тамзин Уилоби“. Само това, нищо повече. В устата му, с този глас като шумолене на мъртви листа, то прозвуча като проклятие, като вещерско заклинание.

А може би беше тъкмо това, предполагам, защото я накара отново да се раздвижи. В очите с цвят на океан нямаше никаква светлина, никакви спомени. И колкото повече се приближаваше до него, толкова повече намаляваше присъствието й — толкова беше изтъняла, че понякога едва я различавах на фона на зеления склон. Паяжина след дъжд, дихание в мразовит ден — дори и тези сравнения не могат да дадат представа как изглеждаше през онзи ден. Сега, докато го пиша сърцето ме боли и винаги ще ме боли.

Болеше ме да гледам и госпожица Софая Браун. Ето една дама, която би могла да дава на господин Котак уроци по хладнокръвие. Нищо нито на този, нито на онзи свят не можеше да я накара да настръхне или да наруши спокойствието й дори за миг — какъвто и да беше случаят, тя вече бе разбрала за какво става дума, този филм го беше гледала, много благодаря. Но сега беше като полудяла, истерична, гледаше ту съдията Джефрис, ту мен и мяучеше така отчаяно, че почти я чувах. Госпожица Софая Браун молеше за помощ, но молеше не когото трябва.

Съдията Джефрис произнесе за втори път името на Тамзин. Без лудешки смях, без: „Ха-ха, горда ми красавице, най-сетне си във властта ми!“ Името й — нищо повече, тихичко, но то изплющя като камшик по нея и дрипавият остатък от Тамзин Уилоби отново трепна и се придвижи към него. И в тоя миг вече наистина полудях.

Хвърлих се помежду им — точно това е думата, защото се спънах в нещо и се пльоснах сред картофената нивичка на Джулиан право в нозете на съдията Джефрис. (Той беше с червени ботуши с високи токове, както си спомням, украсени с големи префърцунени червени фльонги.) Съдията Джефрис не ме и погледна, дори и когато се изправих и започнах да му крещя:

— Махни се от нея! Махай се! — Грабнах един камък — пък може и да е бил картоф, кой да помни? — и го замерих с него. Уцелих го по финия нос, право в устата. Разбира се, премина през него и удари стария клозет, но мисълта е важна. Застанах пред Тамзин, доколкото можех да отгатна къде се намира тя в момента, и креснах: — Няма да я докоснеш! Първо трябва да минеш през трупа ми! Я опитай! Давай, пробвай се де!