Питър Бийгъл - Тамзин

— Какво каза? — попитах. — На какъв език беше?

— На тамилски. С мадраски акцент.

— Ама какво каза? — Мийна поклати глава и се усмихна на себе си точно като госпожа Фалоуфийлд.

— Ами каза „Наглеждай я“. — Аз чаках. Мийна се изчерви — тя също не можеше да лъже. — Всъщност не каза „нея“, а: „Наглеждай това дете — не бива да остава сама навън.“ Но не ти се присмиваше, сигурна съм. Имаше и нещо друго, нещо за нея.

— О, хубаво. Да вървим при баща ти тогава.

Продължавах да ходя в ресторанта на съдията Джефрис всеки път, когато бях в Дорчестър. Най-често бяхме със Сали, но тя идваше да пие чай, а аз — да разглеждам портрета на Тамзин. Стигнах дотам, че буквално познавах всяко движение на четката, сътворила този портрет — от стотиците мазки, създали светлинките в косата й и всеки детайл на роклята й, до онези, които бяха сложили съдията Джефрис на златната чаша завинаги да наблюдава Тамзин с меките си нежни очи. Не търсех нищо конкретно — просто чаках картината да ми каже нещо. И тя наистина ми каза нещо ужасно важно, но аз не го разбрах. Сигурно тогава не е имало как да го разбера, но продължавам да си мисля, че е трябвало.

Разбира се, Тамзин също не можеше да ми каже нищо. От рисуването на портрета си спомняше само Едрик и музиката на Едрик. Тя дори не знаеше, че съдията Джефрис го има на портрета, и аз видях как го забрави почти веднага след като й казах. Мислех си дали да не заведа Тони да го види заради големите му познания по историята на Дорсет, но се отказах, реших да не рискувам с любопитството му. Що се отнася до това, да питам пуука или Били Блин… не, нямаше смисъл. Пуукът беше прав — това си е мой проблем, — моя работа. А аз нямах никаква нишка.

Времето се постопли — дори в Дорсет. В неразораните ниви на Евън никнеха пшеница и ечемик, царевица, грах и треви, нощем цъфваха плодните дървета и ние с Мийна пак започнахме да играем футбол и хокей на трева. Господин Котак сваляше първата си истинска зимна козина из цялата ми стая (в Ню Йорк никога не му е била необходима) и важно обикаляше фермата Стауърхед като Роджър Уилоби. Сали най-после се сдоби с първия си ученик по пеене във Фрамптън. Тони намери балетна школа в Дорчестър, ръководена от пенсиониран и леко алкохолизиран уелски танцьор, а лудият учен Джулиан разбра какво става, когато провеждаш експерименти, свързани с електропроводимостта на водата в мъжката тоалетна в шерборнското мъжко училище. Евън го навика за това, но то пък му носеше слава до края на срока и аз се гордеех с това, че съм му сестра.

Отново отидох да се срещна с Гай Гътри и да го попитам дали не му се струва поне малко странно това, че лицето на съдията Джефрис присъства на портрета на Тамзин Уилоби. Но той можа да ми каже само, че картината винаги е имала странна репутация — почти от създаването й.

— Може би, защото е била нейна, пък тя умряла наскоро след това, или пък има нещо общо с Джефрис — днес е трудно да се каже кога се е превърнала в такава дорчестърска ценност. Във всеки случай последният Уилоби я оставил на семейство Ловел, а те я дали на ресторанта — той се изсмя — горе-долу около откриването му, доколкото си спомням.

Отбелязах, че определено не са полагали кой знае какви грижи за нея, и господин Гътри кимна в съгласие. Заговори бавно:

— Мисля, че са се страхували, без да знаят защо. Не искат да я сложат на горния етаж в покоите, а я държат в сянка, никога не я почистват и ми се струва, че ако можеха, още утре биха я дали на вехтошаря. Но това е историята на Дорсет, част от атмосферата, която продават — не могат да се насилят да се отърват от нея. Не знам дали това би ти помогнало, Джени, но наистина не знам нищо повече.

Е, от това и имах, и нямах полза. Убедих се, че имам основание да се чувствам странно пред портрета, но изобщо не се замислих защо. Така че накрая се отказах да мисля за картината, както и за ресторанта на съдията Джефрис. Никой не можеше да ми помогне освен мен самата. И тръгнах да търся Тамзин.

Все още беше студено за разходка през нощта, но нямах голям избор, ако исках да се видя с нея, каквато беше станала опака и раздразнителна. Тя вече не седеше на стола си, както десетилетия наред, едновременно заспала и будна — сега наистина обитаваше Имението, обикаляше безспир наоколо, оставяше мирис на ванилия в пералнята, в Арктическия кръг или в музикалната стая на Сали; пращаше странни страшни сънища на Джулиан, а у Евън оставяше усещането, че е постоянно следван на полето от някого, когото той не иска, като се обърне, да види. Тони ми се оплакваше, че напоследък не може добре да се съсредоточи в студиото си, за да упражнява хореографията и скоковете за балетната си школа. И обвиняваше мен, което беше жива измислица.