Питър Бийгъл - Тамзин

Гърлото ми беше пресъхнало и свито, треперех; ту ме обливаше горещина, ту сякаш се потапях в леден студ.

— Мийна, ако направиш още една крачка, ще те хвана за косата и ще те извлека от там. И наистина ще го направя. Знаеш го.

Знаеше. Над рамото й забелязах още едно червено кепе носеше се между клоните, бързо като катерича опашка; няма как да успееш да го разгледаш. Ужасно исках Мийна да се раздвижи, но тя си стоеше и ме гледаше, както ми се стори, часове наред. После тръгна по пътеката към мен бавно, без да каже нито дума.

— Тичай! — викнах аз, но тя никак не се разбърза. Боях се изобщо да не спре, ако настоявам повече, така че просто стоях и чаках, докато тя стигна до мен и горделиво ме подмина. Когато косата й докосна лицето ми, тя извърна глава настрани.

Преди да излезем от Стоакровата гора, се обърнах и видях едно лице. Изглеждаше като разтопен восък с цвета на сланина с изключение на топчестия червен нос. Очите бяха кръгли като на кукла и ни наблюдаваха от хралупата в едно кухо дърво с такава безцветна омраза, че аз бързо се запрепъвах след Мийна. Помня, имаше и някаква миризма навсякъде около нас — като от хладилник, който наистина има нужда от размразяване и почистване.

Мийна също видя лицето. Не си казахме нищо. Просто излязохме оттам. Когато пак погледнахме към гората, никъде не видяхме червено кепе, но клоните на дъбовете се люлееха така, сякаш там се бе разразила буря. А зад оградата, до която бяхме застанали, въздухът беше съвсем неподвижен.

С Мийна се затичахме и не намалихме темпото чак докато Стоакровата гора се изгуби от погледа ни. Никоя от нас дълго време не проговори. Слънцето залязваше бързо, но аз вече можех да стигна вкъщи и по тъмно. Най-сетне казах:

— Извинявай, че ти говорих така.

Мийна спря и се обърна с лице към мен.

— Ти знаеше, че не трябва да влизаме в гората. Нещо дойде да те предупреди — Черно куче или каквото и да е там. Опита се да ми го кажеш, но аз не те послушах.

— Първо е трудно да повярваш в такива неща. — Не можех да преценя дали още ми се сърди — с Мийна човек никога не знае, — но имах това неприятно усещане, като я гледах.

— Обаче не ми казващ откъде знаеше. От доста време вече нищо не ми казваш. — Настина ми беше ядосана, такава не я бях виждала никога — уравновесена и студена. — Говори, Джени.

Не помня какво й отговорих, пък и няма значение — сигурно бих се срамувала да си спомням как съм се опитвала да се измъкна. А Мийна просто ме гледаше с онзи поглед.

— Това продължава вече месеци наред. Дори Джулиан е забелязал как се държиш. За толкова ли глупава ме мислиш, Джени?

Така най-после й разказах за Тамзин.

Трябваше да й кажа — отдавна се канех да го направя, като избера най-подходящия момент, — но истина е, че не го бях сторила, а тя беше най-добрата ми приятелка и имаше пълното право да се държи така, след като се бях издънила, и да ми пили на главата с онзи безизразен, непринадлежащ на Мийна глас. Приемах всичко, без да кажа дума, без да я поглеждам, докато тя не се успокои, и тогава в тишината, надявайки се, че няма да се разплача, казах:

— Мийна, съжалявам.

— Трябваше да ми се довериш. Нямам предвид, че просто щях да запазя тайната ти… аз щях да ти повярвам. Мислиш ли, че от всички други хора само аз не съм чувала за призраци? За нощните създания? За духове, феи, разни неща, които могат да променят формата си? — Очите й започнаха да светят все по-ярко и аз се уплаших, че сега тя може да се разплаче, което щеше да е още по-зле, отколкото, ако бях ревнала аз. — Ти знаеш, че аз щях да ти повярвам, Джени.

Нямах какво да кажа. Мълчахме така и двете, бяхме струни, опънати до скъсване. Искаше ми се да съм мъртва. Това беше единственият път в живота ми, когато съм пожелала такова нещо, но сега ще съм подготвена, ако пак се повтори. След това Мийна се поусмихна и набързо избърса очи с опакото на дланта си.

— Но ти тръгна след мен — рече тя. — Последва ме в гората, въпреки че беше предупредена да не го правиш. Ти ме върна.

— Ами нали не съм пълен идиот — измърморих. — Или поне не винаги.

Сега се разплакахме и двете, прегърнахме се и тръгнахме така към вкъщи, почти, без да говорим. Когато видяхме светлините на фермата Стауърхед, Мийна изведнъж се обърна към мен и ме попита:

— Джени, как мислиш, какво искаха те от нас, онези неща — как каза, че им викала тя?

— Дъбови хора. Мисля, че това бяха Дъбовите хора, но, по дяволите, нито ги знам какви са, нито какво биха направили. Не знам нищо за това място, Мийна. Мислех си, че зная. Напомни ми следващия път да ти кажа, когато науча.