Питър Бийгъл - Тамзин

Нищичко не можех да кажа, а тя се умълча задълго.

— Пуукът ме намери, иначе щях да спра там. Беше приел облика на брат ми Хю, но още помня как ме гледаше с жълтите си очи, докато ме носеше към дома. Майка ми ме сложи да си легна.

Щом каза това, тя изведнъж забеляза, че стоя до нея боса, и се разстрои, едва не се разсърди.

— И ти лягай в леглото си, дете! Веднага! Да не искаш заради мен да се разболееш и да умреш — това беше единственият път, когато произнесе тази дума — като мен?! Това няма да стане! — каза го точно както го каза и на пуука, когато се появи да ме спаси. Направо се разтреперих.

— Значи така е станало — казах. — Наистина доста прилича на моята история.

Тамзин примигна озадачено, но продължи да разказва:

— Креех няколко дена — колко, не зная, те, дните, се размиваха покрай мен, плуваха напред-назад като риби. Родителите и братята ми бдяха неотлъчно над леглото ми когато и да си отворех очите. А той идваше всеки ден — беше приключил с процесите — да ми държи ръката и да ме гледа нежно часове наред. Но майка ми, макар и да се страхуваше от него, се стараеше да не оставаме насаме — бе се досетила какво е станало между нас. Всъщност той беше най-близо до мен, когато за последен път си поех дъх на този свят.

Аз пък си бях легнала. Тя искаше да седне на ръба на леглото, но не можа — сякаш изведнъж бе забравила как се седи, какво трябва да прави тялото, за да седне на леглото или на стола в тайната й стаичка. Изглеждаше уплашена — поне така мисля, — защото започна да избледнява, но човек не може да е сигурен.

— Разкажи ми — помолих. — Разкажи ми какво помниш. Защото знаех, че е важно, макар да не разбирах защо. Не и тогава.

Тя се опита да ми разкаже:

— Той заговори. Наведе се над мен. За миг той беше Едрик, но очите… очите го издадоха… — Пак като пуука, мина ми странна мисъл през ума. Тамзин продължи: — Зашепна ми. Хвана и двете ми ръце в дланта си, наведе се над мен и прошепна…

Тамзин изчезна.

Не можех дори да я повикам — боях се да не събудя някого. Но не можех просто да скрия глава под възглавницата и да заспя дори и да исках — а не исках, защото знаех какво ще сънувам. Затова седнах в леглото, прегърнах коленете си — и горилата на Джулиан — и мислих чак до зори.

Пролетта дойде, както обикновено идва в Дорсет — като малко дете, което се крие зад завесата, за да се втурне за миг в света на възрастните, и после пак се дръпва в скривалището си. Тони си беше пуснал мустаци, а Джулиан спря да спи с плюшената костенурка, наследила Елвис. Първите кълнове от безоранното земеделие изглеждаха обещаващи, макар Евън постоянно да предупреждаваше и нас, и семейство Ловел, че тази година може да няма реколта, докато почвата не започне да привиква с новия режим. Но когато изкопа парче черна кал, тя се разтроши в ръцете му, а отдолу имаше земни червеи, което знам, че винаги е добър знак. Евън каза, че половината земя е твърде корава и че няма да се подобри, преди да минат две години, но изглеждаше щастлив.

Априлските нощи бяха твърде студени, за да излизам на разходка с Тамзин, така че по-често отивах в стаята й (където също беше доста студено — тогава в източното крило нямаше никакво отопление) или в студиото на Тони — тя продължаваше да го гледа и да въздиша от време на време с дълги, нежни и тъжни, тристагодишни младежки въздишки, които повече ме разстройваха, отколкото ме караха да ревнувам. Тони никога не я чу, никога не я забеляза, а усърдно се стараеше да не забелязва и мен. Завиждах му за дарбата и отдадеността, завиждах му и за обожанието на Тамзин. Изведнъж ми се стори, че всичко това сякаш започна да се случва много далеч, в друга част от мен. А аз трябваше да се захвана с нещо по-голямо и по-страшно.

Тя не помнеше нито една дума от това, което й беше казал съдията Джефрис на смъртното й ложе. Дори не помнеше много от нещата, които вече ми бе казала — ето колко много отбягваше да мисли за този мъж дори и след три века. Аз само влоших нещата, защото продължавах да я питам дали то има нещо общо с Едрик Дейвис — не можех да се отърва от мисълта, че съдията Джефрис го е срещнал край обора, когато е отивал към Имението да направи ужасното си предложение на Тамзин. Едрик може да е бил по-млад и по-силен, но е нямал шанс. В това бях сигурна.

Беше ми нужно време да схвана, че онова, което тя помнеше, беше отчаяният й гняв, че Едрик не е бил там, когато тя е изпълзяла по прогизналата от дъжда пътека, не е дошъл да я защити, когато онези ръце са стискали нейните. Все още усещаше този гняв, но сега той вече беше притъпен от тристагодишни съжаления, объркване и страх — триста години незнание. Гай Гътри казва, че има призраци, които полудяват след смъртта си. Не знам защо с Тамзин не е станало така.