Питър Бийгъл - Тамзин

Когато отново добих дар-слово, пак повторих:

— Къде изчезна? Когато те попитах за съдията Джефрис… защо избяга така?

Този път тя не избяга, макар да личеше, че й се иска. Стана съвсем прозрачна и мъглява, крехка като крило на водно конче, но без цвят и без пулсиращата светлина, която винаги излъчваше. Ала остана видима. Като че ли си пое дълбоко въздух и издиша (ако да беше невъзможно).

— Боя се — прошепна тя.

— Него вече го няма. Няма го и не може да се върне, нали ти ми го каза. Умрял е през 1688 година, три години след теб. — Тамзин така беше изтъняла, че си спомних как като малка гледах „Питър Пан“ и неистово плясках с ръце, за да спаси феята Звънче от смърт. — Но е бил тук, зная го. Спомняш си го.

— Често идваше у нас на вечеря — гласът на Тамзин беше по-тих дори и от скърцането и почукването, което бях чула под ваната. — Родителите ми го презираха от дън душа, но какво ли можеха да сторят? — За миг млъкна, след това избухна: — Баща ми не се страхуваше от никого на земята, трябва да го знаеш, но в присъствието на този… този… Джени, аз не можех да го позная — така се смаляваше, сякаш жизнените сокове изтичаха от него. А и майка ми също — мъничка и бяла, не можеше и трохичка да преглътне, ръката й — като лед… А той ми се усмихваше насреща и белеше портокал, за да даде и на мен, и говореше, говореше по цяла вечер за онова, което е свършил през деня. За онова, Джени.

Халат, не халат, ама замръзвах, а гърлото ми се беше свило. Изведох я от банята, влязохме в стаята ми и седнахме на леглото. Гласът на Тамзин шепнеше в мрака тих и равен, а аз дори не можех да преглътна.

— Ухажваше ме още от първия път там, на масата на родителите ми, пред очите им и какво удоволствие му доставяше да знае, че те нищо не могат да направят срещу лорд съдия Джордж Джефрис. Навеждаше се, шепнеше, подаваше ми с пръсти парченца портокал като човек, който храни птиче. Още го виждам, Джени, и сега го виждам.

— Бил е доста хубав, нали? С хубави очи. — Тамзин ме гледаше втренчено. — Поне на портретите — добавих аз.

Ако никой до края на живота ми не ме погледне така, както ме погледна тогава Тамзин, на света няма да има по-щастлив човек от мен. Честно, помислих си, че никога повече няма да ми проговори, но след около година, както ми се стори, тя каза:

— Хубави очи. Такива бяха — и той нито за миг не ги откъсваше от мен. Едрик свиреше, портретистът драскаше и триеше, баща ми сумтеше, а тия хубави очи ме гледаха кротко…

— Идвал е да те гледа, докато те рисуват? — Трябваше да се досетя. Мийна би се сетила. — Значи е видял Едрик и… Видял ви е с Едрик?

— Всичко видя — гласът й зазвуча почти като на онази Тамзин, която познавах. Заговори по-бързо и по-изразително: Да, той разбра истината за нас сигурно преди нас самите! И дума не каза на Едрик, но когато отправяше към нас оня нежен поглед — само за миг, за един дъх… Джени, каква яма, каква мръсна пропаст зейваше под тази нежност! После, когато той най-после се сбогуваше, по цяла нощ ридаех и се мятах, а Едрик не можеше да дойде да ме утеши. А една тиха нощ — един-единствен път — чух и мама да ридае някъде в къщата.

Чувствах се също като Едрик — неспособна да премина през трите столетия, за да я прегърна и да й кажа: „Няма нищо, няма нищо. Няма да позволя да се случи нищо лошо.“ Сякаш това би помогнало. Можех само безпомощно да задавам тъпи въпроси:

— Той някога успя ли да…? Искам да кажа, оставала ли си насаме с него?

— Винаги — отговори Тамзин. Въртеше длани в скута си и приличаше на дете, което са нахокали за нещо, за което не е виновно. — Джени, когато той беше в тази къща, нямаше значение кой друг е тук. Нито слугите, нито родителите ми, нито дори Едрик. Разтваряха се, изчезваха до един и ме оставяха сама… никой не оставаше освен него, никой не можеше да застане между нас, разбираш ли? И нямаше надежда, защото той несъмнено щеше да поиска ръката ми, след като свършеха ужасните му Кървави процеси, а кой в Дорсет би отказал нещо на съдията Джефрис? Кой би посмял?

Тя се опита да стисне ръката ми и аз усетих хладния полъх, който понякога преминаваше помежду ни. Този път не миришеше на ванилия, беше по-остър и по-сух. Едва не се разкихах. Реших да рискувам.

— Но Едрик му е отказал, нали? Осмелил се е да каже „не“. — Огромна мъхната нощна пеперуда се блъскаше в стъклото, полудяла да се добере до бледата призрачна светлина — единственото светло петно в стаята. И аз като пеперудата продължих упорито: — Ти си избягала. Направила си план също като първия път и сте избягали заедно. Разкажи ми, Тамзин.