Питър Бийгъл - Тамзин

Да, наистина. Не можех да говоря — виждах я: сама, подръка с онова чудовище с мили очички. Той се навежда към нея, диша в лицето й, бута я напред… към нищо неподозиращия й любим в обора, сам той бунтовник или нещо подобно. Едва успях да изграча като Джулиан:

— И какво направи?

— Да направя ли? Нищо не направих — един благословен камък стори всичко. Беше започнало да вали, навехнах си глезена, паднах и го повлякох със себе си. — Този път смехът звучеше като ахване, сякаш в момента падаше. — Той ме отнесе обратно в къщата, положи ме на едно канапе и подпря крака ми внимателно като болногледач — и наистина той би се погрижил за мен и би ме превързал, ако му бях позволила. И през цялото време мъркаше, кълнеше се, че никога не е бил толкова омагьосан и сигурно съм вещица, а той знаел как се постъпва с вещиците. А после се смее, за да ми покаже, че всичко това са любовни шеги. Поне според мен, Джени. Бога ми, така мисля.

Тя стана, бутна госпожица Софая Браун от скута си (персийката реагира възмутено като истинска котка) и се приближи до прозореца. Винаги ще се чудя какво ли виждаше тогава така, с гръб към мен, загледана в нощта. Луната прозираше през лявото й рамо.

— Той ми заговори за брак. Брак, бесило — все същият глас, еднаква страст, за този човек всичко беше едно и също. О, да, той вече бил венчан, но какво от това? Жена му била охтичава и щяла да живее най-много до догодина. Щяла съм да стана баронеса, съпруга на върховния съдия, и съм щяла да живея в палат, в сравнение, с който нашата къща приличала на овчарска колиба. Земя, отбрано общество, коне, прислуга, а той — просто пръв сред слугите, вечно до мен, както сега, ще моли единствено за обичта и одобрението ми. — Тя се обърна и този път се усмихна така, че пак видях вълчето зъбче. — О, да, този зъб се показва в твое присъствие, Джени, показва се. Имало си е причина котките да те доведат при мен.

— А през цялото това време ти си се тревожила за Едрик обадих се. — Онзи е дърдорил, предлагал ти е брак и така нататък, а ти сигурно си полудявала от мисли за Едрик.

— О, да, и не бях единствената. Изведнъж насред милите думи ръцете на съдията Джефрис стиснаха китките ми като окови, а лицето му се озова на една целувка разстояние от моето. Виждах само очите му — огромни, нежни, ужасни очи. Устните му едва помръдваха, когато отново ми заговори: „А що се отнася до онзи уелски глупак в обора, не се притеснявайте за него. Той изобщо не е възнамерявал да ви чака тръгна си оттам още преди да излезете. Знам го, госпожице Уилоби, защото минах оттам на път за насам.“ Ръцете му ме стискаха, Джени. Не мога да чувствам, но дори и сега ги усещам.

Самата аз ги усещах.

— Той е знаел? — възкликнах. — За Едрик, за Франсис Голоп, за всичко?

— Знаеше — отвърна Тамзин. — Стискаше ме и ми каза, че знаел, после спомена и каква участ заслужавали и Едрик, и баща ми, който умишлено бил приютил бунтовник срещу негово величество Джеймс II и дори посмял да погребе трупа по християнски, с което пряко нарушил кралската заповед. О, Джени, Джени, всичко се връща!

Как да опиша как изглеждаше моята Тамзин, така грейнала от спомена и в същото време свила се от страх пред него.

— Той продължи — речта му звучеше като бълнуване, като песен. Ту се кълнеше във вечно обожание, ту ужасно заплашваше цялото ми семейство, ако му откажа. След време вече почти не го чувах, Джени, толкова усилено се ослушвах дали баща ми не се връща, както и дали Едрик няма да дойде и да ме отведе оттук. Но нямаше никого, а дъждът все повече се усилваше.

Не ме свърташе на мястото ми. Бутнах господин Котак, станах, приближих се до нея — на една целувка разстояние, както би казала тя, както съдията през онзи ден. Толкова близо, че призрачното сияние ме обгръщаше като лунна светлина. Тамзин ме погали по косата, но не усетих.

— Побягнах — продължи тя. — В мига, когато онези ръце съвсем леко отхлабиха хватката си, скочих и побягнах навън в дъжда към обора — никога не бих повярвала, че Едрик ме е изоставил. Чувам как той вика гневно подире ми, но не смея да се обърна — старая се да не се хлъзгам по мокрите камъни. Паднах — глезенът ми отново се изметна болезнено и стигнах до обора почти с пълзене. — Тя отново се обърна към прозореца. Не беше валяло, но сградите, оградите и машините, които виждах, блещукаха под луната като прясна трева.

— Едрик го нямаше. Чантата ми беше там, както и неговата, ала него го нямаше. Стоя под дъжда, подпирам се на вратата и се взирам ли, взирам вътре, а после наистина побягнах, Джени, въпреки навехнатия глезен. Не мога да кажа накъде побягнах, защото си бях загубила ума. Крещях името на Едрик в бурята, докато не се строполих на земята. Този път или следващия, или по-следващия — останах да лежа там, където паднах.