Питър Бийгъл - Тамзин

— Какво искаш? — попитах.

Мийна вървеше малко пред мен. Обърна се и примигна.

— Каза ли нещо, Джени?

Черното куче бе спряло в момента, когато спрях и аз. Пак го попитах, този път по-високо:

— Какво, по дяволите, искаш, бе?

— Джени. — Мийна се приближи към мен, отчасти закривайки Черното куче. — Джени, на кого говориш?

— На Черното куче, за бога. Не го ли виждаш?

Защото Тамзин е едно — вярвам, че някои хора може и да не забележат един едва видим прозрачен призрак дори ако им е седнал в скута, както беше с Тони. Но Черното куче прилича на плътен къс полунощен мрак, който някой е вградил във фигурата на куче. Други хора също са го виждали, знам го, има свидетелства в книгите. Все още не разбирам на какъв принцип действа всичко това.

— Черното куче — повтори Мийна. Извърна се да погледне натам, където сочех, и после пак към мен. — Джени, нищо не виждам. — Тя се стараеше гласът й да остане равен — така, както правят хората, когато наистина се притесняват за теб. Не виждам никакво куче.

— Добре де. Ще ти обясня. — Много внимателно я отместих от пътя си и пак попитах Черното куче: — Какво? Какво има?

Нищо. Не знам какво очаквах — то никога не издаваше нито звук, дори и пред Тамзин, нито й бе казало каквото и да било, освен да следи за появата на някой проблем. Но когато пак тръгнах (Мийна ме следваше плътно и изглеждаше уплашена), тръгна и то. Постоянно се движеше между нас и Стоакровата гора, точно както Албърт пази идиотските си овце. Не съм чак толкова тъпа, затова казах на Мийна:

— Черното куче винаги идва като поличба. Предупреждава ни да стоим далеч от гората.

Мийна спря да се взира в очите ми, сякаш бях полудяла, и се разсмя, застанала пред мен с ръце на кръста.

— И това ли беше? За това ли беше всичко? Ти просто не искаш да минем напряко през гората и ето — voila! — Черното куче идва да ни предупреди. За бога, Джени! — Тя се опитваше да изглежда сурова и строга, но не можеше да се спре да се киска. — Значи ти и Черното куче няма да влизате в гората. Тогава аз ще ви изчакам при Дървото на светкавицата. — Това беше една елша, поразена от гръм, където се отклонявахме от дъбовата гора по пътя нагоре. — Само не се бавете прекалено много, защото искам да си изпия чая. — И тя тръгна през гората, минавайки покрай Черното куче. То не се помръдна да я последва, нито да й препречи пътя. Дори не погледна след нея. Гледаше само мен, а тя вече се обръщаше да види дали идвам.

Очевидно нямах никакъв избор. Очите ми срещнаха червените очи на Черното куче, аз разперих ръце, вдигнах рамене и измърморих:

— Да бе, да. Знам, знам — и последвах Мийна. Обърнах се веднъж назад и, разбира се, него вече го нямаше. Беше си свършило работата.

Понавлязох в гората по пътеката, по която беше поела Мийна. Тамзин ме беше накарала да обещая никога да не минавам през дъбова гора след залез слънце, но все още беше доста светло. Но дъбовите гори са по-различни от боровите. Под боровете става мрачно и студено, щом навлезеш в сянката им. Сред дъбовете в началото все още ти се струва, че се движиш под слънцето. За известно време. Гмуркането е същото, така съм го запомнила: топло и искрящо близо до повърхността на водата, светлината прониква през нея, но колкото по-надълбоко слизаш, толкова по-страшно става, докато се озовеш сред леденостудена нощ и ти се струва, че тя ще е вечна. Точно така е в Стоакровата гора, след като веднъж си влязъл в нея.

Вече едва виждах как Мийна се навежда да мине под един надвиснал клон, когато забелязах червеното кепе. Само него, без лице отдолу, без тяло. Приличаше на отровна гъба… не, по-скоро на дебел червен палец, подаващ се иззад бодлив плоден храст. Изчезна толкова бързо, че дори не бях сигурна дали наистина съм го видяла. Замръзнах на място все още бях в края на гората — и повиках Мийна, но тя не ме чу.

Не мога да кажа дали второто червено кепе беше същото като първото или друго. Показа се от един изгнил пън — кървавочервено, сякаш лепкавата кръв тъкмо беше започнала да изсъхва — и изчезна. Тогава се развиках с все сила:

— Мийна! Върни се тук! Мийна!

Струваше ми се, че дъбовете поглъщат гласа ми, но след миг Мийна се показа на един завой на тясната пътечка.

— Викаш ли ме, Джени?

Изобщо не беше видяла червените кепета. Не исках да я плаша, така че понамалих децибелите.

— Върни се тук. Моля те. Сега.

Мийна се втренчи в мен.

— О, да не искаш да кажеш, че Черното куче се е появило отново? Джени, ти можеш да правиш каквото си искаш, но аз ще мина право през гората и ще изляза от другата й страна. Това е положението. Наистина ще го направя.