Питър Бийгъл - Тамзин

— О, Джени, какъв младеж е твоят брат — като исландски сокол, ако някога съм виждала такъв…

— Заварен брат. Знаеш, че не ми е истински брат — шепнех колкото мога по-тихо, но все пак Тони — с глава, отметната назад така, че почти опираше плещите му — се обади:

— Никакви коментари от галерията. Това е част от сделката.

— Ла, заварен брат тогава, какво от това? — Никога не бях виждала Тамзин толкова засегната. — Джени, аз нямах представа… никога не сме имали такава мода, когато аз… — Тони драскаше нещо в жълт бележник — имаше си собствен начин на танцова нотация, — а Тамзин го гледаше очарована, без изобщо да ми обръща внимание. — Как би се харесало на Едрик. — Тя го прошепна толкова тихо, че едва успях да я чуя. Едрик би свирил такава музика за такива танци.

— За бога, та той просто се упражнява. Слушай, трябва да поговоря с теб.

Тони се обърна и само ме посочи с пръст. Млъкнах и изчаках той отново да се изпоти — Тони никога няма спирка и сега е така, при все че танцува през цялото време. И после той каза:

— Това е, представлението свърши — и с хавлия около врата отиде да си вземе душ. Наистина си помислих, че Тамзин ще го последва и в банята, но тя излезе с мен навън.

Беше мек февруарски следобед, каквито има в Дорсет дори в средата на гадната дорсетска зима. Два такива дни един след друг и от калта започват да се подават малки зелено-бели неща; на мен винаги ми се иска да се разтичам насам-натам, да ги натиквам обратно и да им крещя: „Не се лъжете, останете си вътре, това е номер!“ И наистина винаги е така, но точно този беше ден, който хората наричат мек, а бризът се буташе в мен като мокрия нос на куче. Бялата рокля на Тамзни сякаш леко се развяваше, въпреки че всъщност нямаше как.

— Той всеки ден е тук — казах. — Но ти го знаеш. — Тамзин не отговори. — Не съм виждала никой друг, толкова обсебен от нещо, искам да кажа, училището е, което просто се е промъкнало между него и студиото.

Вървяхме към мандрата. Покрай мен мина Уилф, понесъл няколко стълба от оградата на рамене — наистина вършеше нещо. Погледна ме странно, чул да си говоря сама, и бавно се извърна да ме съпроводи с поглед, така че стълбовете от оградата иззвъняха о някакво метално заграждение. Някой му извика да внимава, по дяволите.

— Едрик би свирил с удоволствие — отново рече Тамзин. Сега беше много кротка и може би не толкова ясна, не толкова различима, както когато наблюдаваше Тони. — Джени, това, което брат ти прави, не е танц, който познавам. В него не виждам фигури или движение, никакво правило, което да мога да следвам, никакъв вид, който да разбирам. И все пак… все пак аз танцувам, Джени. Колкото и да не разбирам, виждам брат ти да танцува и аз също, аз също… — Тя притисна ръка към гърдите си, сякаш можеше да се докосне. — Усещам, Джени. Не може да бъде, но аз усещам.

Тогава бях добричка. Обичам да си спомням това. Нямаше значение, че танците на Тони, а не аз, са я накарали да си спомни, че някъде все още е човек, както каза пуукът. Вгледах се право в нея, проблясвяща под бледата слънчева светлина като роса през паяжина, и се съгласих:

— Да, господарке Тамзин. Знам, че е така.

Тръгнах към ореха, където седях и пишех писмо на Марта в деня, когато срещнах Тамзин преди цели векове. Седнах на влажната земя, Тамзин се настани до мен внимателно и изискано, както би го направила всяка добре възпитана млада дама от XVII век.

— Той е съдията Джефрис, нали? — започнах. — Другия. Аз трябва да знам, Тамзин.

Тя изчезна. Веднага. Миг най-чист ужас и истински шок, каквито съм виждала на човешко лице, все едно дали през него можеш да видиш голите орехови клони или не, и на следващата секунда тя изчезна така, че всъщност можеше да се чуе как въздухът изплющява след нея. Скочих на крака и извиках подире й с цяло гърло, без изобщо да мисля какво правя:

— Върни се тук! Тамзин Уилоби, върни се!

И до днес не мога да повярвам, че съм го направила. Трима души и един козел дотичаха и зяпнаха насреща ми, а господин Котак и госпожица Софая Браун се измъкнаха от мандрата и ме погледнаха с онзи поглед. Господин Котак сякаш ми се извиняваше: „Тя става такава, объркващо е, съжалявам. Просто я забрави.“

Но аз не смятах да оставя Тамзин да се измъкне. Същата нощ след вечеря се качих до тайната стаичка — Тони не беше в студиото си, — Тамзин не беше в стаята. Отпуснах се на стола й, твърдо решена да я дочакам, но стана… Мисля, че „страшно“ е единствената дума. Никога преди не съм изпитвала страх в стаята на Тамзин, но този път, след като беше изчезнала и последната светлинка, всички сенки сякаш се тълпяха около стола и всяка все повече от предишната приличаше на съдията Джефрис. Знам, че е било глупаво, но нищо не можех да направя. Нощната мъгла се сгъстяваше и издаваше тих остър звук, когато се отъркваше о прозореца. Знаех, че и това не може да се случва наистина. Устата ми пресъхваше и ми се допишка. Когато се чувствате така, не можете да разсъждавате разумно. Мъглата навлизаше в стаята през пукнатините около старата рамка на прозореца. Стана студено и лепкаво, замириса на влажни чаршафи.