Питър Бийгъл - Тамзин

И пуукът го знаеше. Не каза нищо, но ми стигаше веднъж да погледна тъпата муцуна на старото куче, за да не повторя.

— Ще имаш ли нещо против да е някой, когото наистина не познавам?

Пуукът кимна учтиво и се превърна в нещо, при гледката, на което по друго време бих се напикала от страх. Повече или по-малко от кръста надолу приличаше на гол човек, но толкова космат, че не можех да преценя дали е мъж или жена. От кръста нагоре обаче изглеждаше като огромна белка или невестулка — с късите предни лапи на невестулката, с нейната гърбица, лице като маска и щръкнала муцуна и с уста, препълнена с бели зъби — видях ги добре, когато отметна глава назад и се разсмя.

— Това върши ли работа, Джени Глукстейн?

Странното беше, че изобщо не ми пречеше. Нямаше по-страшно чудовище, в което пуукът би могъл да се превърне. Затова само кимнах.

— Да, определено. — Прозвуча така, сякаш говорех на сервитьор, който ме пита дали ми е харесала вечерята. — Защо Тони не я вижда? — Защото бих разбрала, ако я беше видял. Не зная как, но бих разбрала. Ревността си има своя собствена магия.

— Не всекиму е дадено да вижда такива като Тамзин Уилоби. Всъщност не всеки дух може да усети друг. Що се отнася до брат ти…

— Заварения ми брат…

— Брат ти вижда собствените си призраци — да изтанцува нетанцуваното със стъпки, невидими за другите, които трябва да материализира от въздуха. Във виденията му няма място за Тамзин Уилоби, както ти не можеш да видиш духовете, които идват да му партнират, когато ги призове. — Отправи ми една невестулча усмивка и добави: — Така че се успокой, Джени Глукстейн.

Вече се бях овладяла достатъчно. Гневът и срамът не бяха изчезнали, но реших да се занимавам с тях по-късно.

— Щом знаеш къде е тя, защо не отидеш при нея да й предадеш посланието си? Защо си дошъл при мен?

— Посланието се отнася и до теб. — Пуукът се приближи. Миришеше на истинска невестулка — не само невестулчата му половина — и се извиси над мен такъв, но не изпитах страх. — Ти си първата, с която тя е разговаряла.

— Знам. Господин Гътри ми каза.

— Това не е никак мъдро. — Далеч зад студеното безумно пламъче в очите на пуука винаги има нещо, което напомня печал, ала никак не е безопасно да го търсиш. — Мъдростта не е моя грижа… но когато един мъртвец се мотае толкова дълго, че стига дотам, да разговаря с живите… това не е редно. И най-тъпият богарт го знае.

Спомних си как ме беше погледнал господин Гътри, когато му казах, че Тамзин е говорила с мен.

— Тогава ми кажи къде я намеря. Защото тя не знае.

Пуукът поклати ужасната си невестулча глава.

— Не тук. Опасно е, създава погрешности, с времето ще последват други. Някъде малко поточе ще затече в обратна посока… дърво ще цъфне посред зима… в гнездото пиленце ще погълне родителите си. Една врата, която трябва да е затворена зад Тамзин Уилоби, зее отворена. — Известно време не каза нищо повече. Просто си стояхме така и се гледахме един друг — аз и това абсолютно невъзможно създание в стая, която могат да намират само котки. — Това ме засяга — пак проговори пуукът.

— И мен също. Каквото и да значи това. Виж сега, тя знае, че вече не трябва да е тук…, не че иска да остане. Нещо я задържа, има някаква причина. Може би трябва да се загрижиш за това, а не за дървета, врати и малки пиленца.

Пуукът се загледа продължително в мен. Очите на невестулките са като черни кръгли главички на топлийки, но очите на пуука си бяха жълти както винаги, само по-дълбоко опасни. Странно обаче, че и той се чувстваше малко неудобно — дори объркано, което беше абсурдно. Не бяхме прекарали чак толкова време заедно, но вече ми беше ясно, че пуукът не може да бъде затруднен.

— Това не е във властта ми — изрече той най-после.

— Какво? О, я стига.

Пуукът почти се усмихна, така ми се стори. Трудно е да се каже такова нещо за невестулките, дори за невестулка с крака на човек.

— Не лъжа за такива неща, Джени Глукстейн. Ако бях в състояние да помогна на Тамзин Уилоби, щях отдавна да съм го направил, но не мога. Забранено е, което всъщност означава невъзможно. Тя не е от моя свят.

— Моля те. Тя е много повече от твоя свят, отколкото от моя или от нечий друг. Тя прилича на проклет екскурзовод към твоя свят, за бога.

— Екскурзии… виждал съм такива неща. — Това адски ме изненада. Въпреки че сигурно не би трябвало, като си помислиш. — Но този екскурзовод вече не принадлежи на света, който разкрива, а no-скоро на онзи, който неотстъпно се влачи подире й. Жива или мъртва, Тамзин Уилоби си остава човек и дори аз… — когато пуукът каже „дори аз“, наистина това се чува — … дори аз не мога да я поведа по реда й. Със същия успех мога да съм и Черното куче — мълчаливо да предсказвам — или Били Блин — винаги да предлагам добър съвет, но в неподходящо време. — Невестулчата глава се наведе над мен. Очите на пуука ме дърпаха нагоре и навътре. Мъртъв или жив, не можеш да съдействаш на човек, но ако някой е в състояние да помогне на Тамзин Уилоби, това трябва да си ти.