Питър Бийгъл - Тамзин

Най-сетне един следобед Имението беше оставено на мое разположение — Евън и Сали работеха на полето, Тони се бе заключил в студиото си, а Джулиан бе останал след училище при един съученик — и двамата се бяха хванали с някакъв експеримент, за който изобщо не искам никога да се сещам. Никъде не можах да намеря господин Котак, затова реших, че сигурно е някъде навън с госпожица Софая Браун. Впрочем Страшният лов изобщо не й пречеше. Ако горе ставаше по-шумничко, тя би отворила едно око и би се прозинала, но само толкоз. Дори да хвърлите госпожица Софая Браун на някой айсберг, тя сигурно ще избухне в пламъци.

Взех един кламер и се качих по стълбите в източното крило на третия етаж. Както винаги, там беше приятно пусто, мрачно дори в ранния следобед. В праха на пода виждах следи от стъпките на господин Котак. Намерих вратата на Тамзин, изправих кламера, пъхнах го в лявото око на лъва, чух двете прищраквания и вече бях в тайната стаичка. Вече го правех почти толкова бързо, колкото госпожица Софая Браун се промъкваше през панела.

Тамзин я нямаше. Повиках я няколко пъти (голяма глупост от моя страна) и после се разходих из стаята, за да разгледам сандъка легло, портрета на Роджър и Маргарет Уилоби (доста време търсех прилики с Тамзин), и накрая седнах на стола й. Почувствах се като нея, седнала тук, вглъбена в свят, който не можеше да ме види. Загледах се в ореха, в струпаните в небето облаци като току-що изпрано пране, видях гърба на една жена, която влизаше в мандрата, и Уилям, който се мъчеше да се измъкне от калта с по една торба семена на всяко рамо. Замислих се за Ню Йорк, за това, че съм в Дорсет вече от година и половина, че на практика съм вече почти на петнайсет и в четвърти клас, какво биха казали Марта и Джейк, ако ме видеха да се занимавам с безоранно земеделие. Столът на Тамзин беше по-удобен, отколкото очаквах, а стаята — по-топла, отколкото се предполагаше, като се има предвид времето навън. Задрямах.

Когато отворих очи, се озовах точно пред лицето на съдията Джефрис.

Сякаш портретът от покоите му беше оживял: тога, кестенява перука, бяло дантелено жабо, фино изражение. Дори ръцете бяха същите — дълги, милостиви и… успокояващи като ръцете на Тамзин. Добре, че видях очите, преди да изпищя, защото сигурно щях да съборя цялото източно крило.

— Евън ме предупреди, че имате наистина лошо чувство за хумор — казах.

Съдията Джефрис леко сви рамене и пуукът рече:

— Чувството ми за хумор ме задоволява. Какво друго може да ме засяга?

— Предполагам, нищо. Но не би ли могъл да приличаш на нещо друго? Все едно какво, не ми пука, само да не е той, а?

Пуукът пак сви рамене и се превърна в господин Котак, сви се в краката ми и размаха опашка. Този път извиках — не изпищях, а наистина извиках „Не!“ — и пуукът се изсмя. Не мога да опиша този звук, когато го чух, но най-доброто, което мога да постигна, е да кажа, че в смеха на пуука нямаше и намек за усмивка. Но той се превърна в Албърт, овчарското куче, и аз му бях благодарна за това.

— Някога да си се превръщал в неща, които се крият зад вани?

Пуукът седна на задните си лапи и изплези език — както прави Албърт.

— Не се плаши, Джени Глукстейн, не се показвам толкова често на хора като теб. Тук съм да кажа няколко думи за Тамзин Уилоби.

— Съжалявам, тя има среща. Искате ли да оставите номера на пейджъра си или нещо друго?

Основният проблем с овчарските кучета е, че лесно можеш да забравиш какво всъщност представляват те и да станеш нехаен. Пуукът не прие друга форма, но мърлявият стар Албърт изведнъж надвисна над мен като мечка гризли, жадна за кръв. Онези отнесени очи бяха станали ужасяващо червени, а устата се бе озъбила с жълтите си зъби. Е, този път… този път вече изпищях, преобърнах стола на Тамзин в опит да се добера до вратата… и после пак си беше старият Албърт — единственото куче, което мирише на мокро куче дори когато е сухо. Пуукът беше съвсем-съвсем спокоен.

— Аз не съм Били Блин, Джени Глукстейн.

— Не, не си. — В мен още всичко трепереше. — Извинявай. Честно, не знам къде е Тамзин.

— При танцьора — отговори пуукът. — Наблюдава го как танцува.

Това беше непоносимо.

— При Тони? Искаш да кажеш, че точно сега е в студиото на Тони?

Албърт се хилеше като идиот — пуукът явно прекаляваше.

— Всъщност тя винаги много е харесвала всякакви дандании, дори битки, където мъжете сякаш танцуват с мечовете. Често се утешава, като гледа танцьора.

А аз като че ли ревнувах. За бога, бях бясно ревнива, гневно ревнива, по гейнърски ревнива — ужасно, отвратително ревнива. „Тамзин си е моя — аз съм нейната утеха, никой друг.“ Веднага се хванах на въдицата — чувството ме връхлетя като една от онези вълни, които те повличат надолу и те дърпат в толкова различни посоки, че не можеш да се ориентираш къде е въздухът. В този момент наистина се борех да си поема въздух. Беше ужасно и аз толкова се срамувах.