Питър Бийгъл - Тамзин

Но на горния етаж, в покоите, където е спял, пишел дневника си и където вероятно хората са идвали да го молят за живота си или за живота на децата си, горе беше портретът, за който ми говореше господин Гътри. Беше вече късно и покоите бяха затворени, но в ресторанта познаваха Сали — тя често се храни там между два урока, — така че ни пуснаха и ни оставиха сами. И ние стояхме там и заедно се взирахме в съдията Джефрис.

Това, за което изобщо не бях готова, беше, че той е бил красавец. Не мога да го кажа другояче — този луд, зъл човек е бил красив. И млад — картината не е била рисувана по време на процесите, а може би седем-осем години по-рано, така че най-много да е бил около трийсетте. Имаше почти женско лице: фино, спокойно, дори замислено, с големи очи с тежки клепачи и меки като на жена устни. Вероятно изобщо не можете да си представите човек с такова лице да крещи, да се гневи и да фучи — всички твърдят, че така бил правил, — да осъди стотици хора да бъдат насечени на части и да нареди главите им да бъдат намазани с катран и набучени на колове из целия Дорсет. Изключено е човек, който изглежда така, да може да извърши всички тези неща.

Казах го на Сали, а тя ми отвърна:

— Нали знаеш, навремето никак не е било задължително портретите непременно да приличат на хората, които плащали за тях. Смята се, че Оливър Кромуел е наредил на художника да го нарисува, без да го разкрасява, но в случая, струва ми се, не е било така. Обзалагам се, че няма картина, на която съдията Джефрис да е нарисуван така, както наистина е изглеждал. — Тя ме прегърна през рамо — вероятно заради начина, по който се взирах в портрета. — Жалко, че тогава не са имали фотоапарати, нали?

Той обаче изглеждаше така. Точно така.

Втората зима в Дорсет Страшният лов се виждаше почти всяка нощ — или поне така ми се струваше. През повечето време ме събуждаха не конниците, а Джулиан, който трескаво се притискаше към мен в леглото ми, или господин Котак, който се промъкваше през прозореца (винаги го оставях полуотворен за него). Веднъж или два пъти Мийна нощува у нас, така че всичките се оказвахме наблъскани в стаята ми: господин Котак съскаше и ръмжеше, Джулиан се опитваше да не хленчи, Мийна правеше всичко възможно да запази спокойствието и логиката си. Което си е живо безумие, когато имаш работа с нечовешки рев, лай и смях, които се носят с ледения вятър, появил се сякаш от нищото. Никое пернато животно не звучи като Страшния лов и всички го знаят. Знам, че всички го знаят.

Една нощ Мийна чу и нещо друго — онези ужасни, безнадеждни, почти човешки стенания, пресичащи небето пред Лова. Джулиан не го чу, но лицето на Мийна стана почти прозрачно и през кафявата й кожа сякаш прозираха треперещите й вътрешности. Тя каза много тихо:

— В Индия имаме демони, демони със сто ужасни глави, дори демони, които в същото време могат да са и богове, зависи. Но това го нямаме. Не. — За разлика от Джулиан не го беше преодоляла на сутринта; не успя да се отърве от него дни наред. Това досега е единственият път, когато съм видяла Мийна уплашена.

И други хора чуваха Лова, дори в дорчестърския вестник се появи подобна бележка. Семейство Коулфакс от съседната ферма казаха, че пилетата им не можели да спят и не искали да ядат. В училище всички разправяха как родителите им наистина виждали призраци, ама се правели, че няма нищо такова. Все едно дали вярваха в Старшния лов или не, но той беше тук. В това отношение хората в Англия са различни.

Имах трескаво желание да отида и да намеря Тамзин същата вечер след като говорих с господин Гътри и бях в квартирата на Джефрис със Сали. Но тогава не успях, както и през цялата следваща седмица. Ходех на училище, имах много работа из Имението — всъщност и до днес е така и никога няма да свърши, — както и из цялата ферма. Семейство Ловел сериозно бяха орязали бюджета на Евън за наемните работници, така че Тони, Джулиан и аз трябваше да вършим повече полска работа, отколкото се бяхме споразумели първоначално. От някоя гледна точка безоранната обработка на почвата не беше по-лесна от дълбоката оран; от друга беше много по-деликатна, защото трябваше да се дозира много точно количеството тор — изобщо не бива да се превишава дозата, освен това трябваше да пестим семената, тъй като новите видове, от които се нуждаеше Евън, наистина се намираха трудно онази първа година. А и времето продължи да е гадно и непостоянно. Това е едно от нещата, които отлично е знаел Томас Харди.