Питър Бийгъл - Тамзин

Значи началото на май. Пианото на Сали вече беше акордирано и тя дори имаше две ученички — помня, че бяха сестри — в Дорчестър. Каза ми, че парите не са много.

— Ама имам нужда пак да преподавам, поне малко, за да не ме погълне фермата. Това е единственото, от което ме е страх. — Попита ме дали не искам да ходя с нея за компания. — Лидия е съвсем начинаеща, но Сара ще стане добра. Можеш да слушаш или пък да отиваш да се разходиш и после да се чакаме при колата.

Разхождах се. Дорчестър е „столицата“ на графство Дорсет, но си е по-скоро градче, а не голям град. Все пак не е като парк от времето на добрата стара Англия въпреки всички бунгала, градини и места за пикник наоколо. Разхождах се по улица „Хай Ийст“ — там ме оставяше Сали — дотам, където тя преминаваше в „Хай Уест“ и където е статуята на Томас Харди. Минавах покрай червени, добре поддържани тухлени къщи и кръчми и покрай една църква, от която той може би е излязъл вчера. Тесни пресечки, високи тесни прозорци с тежки стари капаци, врати, не по-високи от мен, цветя в задните дворове или по первазите на прозорците. Тълпи хора снимаха статуята на Харди и Музея на графството — Тони ги наричаше „кръжецът на Юстейша Вай“. Появяваха се с топлото време, тълпяха се в къщата на Харди и в музея, където е събрана цялата собственост на горкия човек — от стола и бюрото до цигулката му. Оттук купих две картички за Марта и Джейк.

Влязох в един магазин и си купих малък месен пай и джинджифилова бира; изядох го, докато стигна до река Фром. Изгубих се, разбира се, а това е доста трудно в Дорчестър. Успях да намеря пътя към колата — Сали вече ме чакаше. В Ню Йорк досега щеше да е обезумяла от страх, а тук, в Дорчестър, спокойно си четеше някаква оперна партитура. Дорсет наистина й се отразяваше добре. Англия — също. Отсъствието ми изведнъж я бе накарало да се почувства самотна, а аз изобщо не усетих нищо подобно, докато се разхождах сама.

Излязохме от Дорчестър по друг път, не по този, по който бяхме дошли, за да може тя да ми покаже цъфналите покрай пътя кестени. После зави към някакъв хълм и две ферми — да погледнем крушовите и ябълковите цветове. Това ме подразни — тя познаваше отбивките, най-кратките пътища, беше научила различни подробности, за които аз нищо не знаех. Откакто бяхме тук, с всяка изминала минута тя ставаше все по-малко моя майка и все повече Сали, а аз изобщо не бях разбрала. Не съм сигурна дали това ме накара да се чувствам по-самотна или не. Вероятно само по-объркана.

Помня как ме попита направо, а не със заобкикалки, както често правеше преди:

— Джени, по-добре ли ти е? Искам да кажа тук.

Това е поредното трудно нещо за описване. Чувствах се донякъде по-добре и го осъзнавах — не само заради господин Котак, а и заради Мийна и Джулиан, заради госпожа Абът, класната ни и защото стаята ми започваше да изглежда както исках, и може би, защото английският климат наистина допринасяше за вида на кожата ми. Защото можех и да мисля по-добре, докато лежа по гръб в подножието на някой хълм и гледам пеперудите. Утрото винаги беше по-мъдро от вечерта.

Но нямаше как да го кажа на Сали. Не можех и няма защо да обвинявам себе си, каквато бях по онова време. Бях аз, но проклета да съм, ако бях готова да се откажа поне от малкото предимство да карам майка си да се чувства виновна, задето аз бях нещастна. Нещата можеха да са наред още тогава, но кой знае защо аз изпитвах необходимост да се ежа. Както го виждах, Сали беше единственият човек, който сякаш някога се е интересувал какво мисля за него, и аз изобщо нямах намерение да променям отношението й, докато не ми се наложеше. Мийна, може и да се срамуваш от мен, но там, в колата, развалих работата.

— Справям се добре — казах. Равно, безизразно, безучастно. Господи, и сега чувам гласа си! Но Сали ме познава, а аз все забравям колко добре ме познава. Затова попита:

— Какво точно означава това?

— Означава, че се справям. Означава, че съм добре, не се безпокой за мен, добре я карам. Нали така?

— Не. — Такова нещо Сали никога не би казала у дома. Джени, не зная какво е в ума ти, но винаги ми е по-добре, когато размахващ юмруци и блъскаш по стените. Сега си губиш времето с нещо, но искам да разбереш, че каквото и да е то, няма да стане. Както и да тръгне фермата, няма да се върнем в Ню Йорк. Избий си го от главата, дете. Това е, тук е домът ни, тук е семейството ни и ако не си щастлива, много съжалявам. Аз лично съм по-щастлива, отколкото някога съм била. И мисля, че и ти можеш. — Изведнъж ми се усмихна — с истинска двайсет и четири каратова усмивка, каквато бях виждала у Марта, но не и у майка ми. — И ще ти кажа нещо: мисля, че на моменти дори си щастлива — когато аз не те гледам. Права ли съм?