Питър Бийгъл - Тамзин

— Ъъ… Ами пианото? — попитах. Сали ме погледна. — Не си докосвала пианото, откакто сме тук. Знам, че не е акордирано и трябва да повикаш някого от Дорчестър или отнякъде другаде. Освен, ако не искаш да го оставиш на богартите… Но това си е твоето пиано. — Преди да кажа това, не си давах сметка, че наистина се притеснявам, задето тя не свири на пианото. Господин Котак отвори очи най-сетне, прозина се и дойде при мен от другия край на леглото да провери дали пак съм неспокойна. На него винаги всичко му е ясно.

Сали не се ядоса. Наведе се напред и ме прегърна. Понякога се дразня и ставам само колене и лакти, но точно сега ми подейства добре. Сгуших се в нея, господин Котак се сви на корема ми и на тримата ни беше уютно и спокойно заедно. Почти задрямах.

Мисля, че вече спях, когато Сали каза:

— Джени? Мийна наистина ли каза, че е видяла полтъргайст?

— Няаквоомиченце — промърморих аз. — Било им жал.

— Защото има известни доказателства, че такива създания може и да има. Имаше някаква връзка с — какво беше?… еманациите от някой друг, който е живял тук навремето. За бога, в един момент е като в „Зоната на здрача“, в следващия вече можеш да пишеш докторати по темата. Може ли изобщо някой да е сигурен в нещо? — Тя ме погали по косата, но това ми се стори много далечно, както звучеше и гласът й.

Мисля, че измрънках:

— Несаеманациабогарт — но дори не се чувах. Само господин Котак мъркаше в съня си цяла нощ.

Хубаво беше, че господин Котак хареса Джулиан. Мисля, че Джулиан не би се примирил с обратното.

Господин Котак не харесва много хора. Толерантен е към всеки, но не значи, че обича всички. Джулиан сигурно го е разбрал. Господин Котак завря муцунка в лицето на Джулиан, обгърна с предните си лапи врата му и позволи на Джулиан да го увие около врата си, както му бях казала. Никога не бях виждала господин Котак да го позволява другиму. На Джулиан бях го казала само за да го накарам да млъкне и се надявах той да забрави. Но котките понякога те изненадват.

С Тони обаче господин Котак беше учтив и официален и толкова. Наистина обичаше да застане на вратата на репетиционната на Тони и да го гледа как танцува. Все едно дали Тони просто се упражнява или обикаля стаята замислен — господин Котак беше адски щастлив да седи там и да го гледа. Тони затваряше вратата, щом го мернеше, но в стаята ставаше задушно и той отваряше отново, а господин Котак се връщаше със скоростта на куршум. Абсолютно, безкрайно, окончателно очарован.

Но не и Тони. Почти всеки път се повтаряше едно и също — той идваше при мен и казваше нещо от рода:

— Джени, много бих искал да те помоля да държиш това животно далеч от студиото ми.

— Ама той нищо не прави — отвръщах аз. — Просто му харесва как танцуваш. Според мен трябва да си поласкан.

— Да, ама не съм. Не обичам да ме гледат. Това ме изнервя.

— Вероятно ще направиш интересна кариера.

А Тони се вбесяваше и се отдалечаваше с викове:

— Да се харесвам на котки! Да не би да танцувам за котките, бе!

Наистина упорито се опитвах да накарам господин Котак да стои навън или в моята стая в тези дни, но предварително си знаех, че е безполезно. В Ню Йорк или Дорсет господин Котак отива където си иска и единственото, което някога съм успявала да направя, е да се влача подире му. И затова се случи всичко, което се случи, все едно как ще го погледнете. Ако господин Котак не беше така запленен от танците на Тони, не зная дали някога щях да срещна Тамзин. Според Мийна било съдба. Не зная. Ще видите. Всеки момент.

Господин Котак много подробно изследваше новите си владения. Коли и съоръжения, дупки и кучета и разни щуротии, за които поназнайваше нещо, но никога в живота си не беше виждал крава, пиле или балировач на сено. Бързо откри каква е разликата между лисиците и градските кучета. (Албърт не беше проблем — Албърт не забелязваше нищо освен овцете.) За разлика от мен обаче не губеше нито миг да ругае и мрънка, а просто продължаваше нататък. Всеки ден го виждах как се промъква все по-далеч от Имението, свиква с представата за трева и кал, подушва всичко и после сяда и го обмисля. Без да бърза. Дълго се задържаше в мандрата, катереше се по дърветата да гони катерици, сякаш цял живот е правил това; само веднъж трябваше да му помогна да слезе. Още на втория ден навън вече припикаваше разни неща или се отъркваше о тях, за да ги маркира със собствената си миризма. Май и аз трябваше да го направя.

След два месеца — към края на април — началото на май той вече знаеше всичко, което може да се знае за фермата Стауърхед. И не харесваше всичко. Можеше по цял ден да обикаля наоколо, но нощем обикновено се прибираше вътре, макар че щом нощите станаха по-топли, му оставях прозореца отворен. А когато се връщаше отвън, винаги ме будеше нещо, което никога не бе правил в Ню Йорк. Не само се завираше под завивките ми и се притискаше към мен, но продължаваше да говори — издаваше звуци, които не са мяучене, определено не мъркане, нито дори онова въпросително „мрррп?“ на всички котки, а по-скоро суров, почти важен звук, не силен, но особен. Само тая дума можах да измисля. Прави го винаги, когато иска да ми каже нещо важно, за което предварително знае, че няма да го проумея. По-късно щях да разбера, но все едно — никога не правя нищо навреме.