Питър Бийгъл - Тамзин

Не отговорих. He казах нито дума през целия път до фермата Стауърхед. Когато се прибрахме, изскочих от колата и тръгнах да търся господин Котак, защото исках да поседя някъде навън с него и да се додепресирам. Но него го нямаше в мандрата, нито спеше в стаята ми, така че тръгнах към източното крило, където беше студиото на Тони. Страхувах се котката да не е там. Дойдох точно навреме, за да хвана господин Котак, когото Тони изхвърляше през вратата. Развиках се, Тони също:

— Казах ти какво ще направя, казах ти, Джени!

И той трясна вратата, а господин Котак изхвръкна от ръцете ми — реших, че го е уплашило захлопването на вратата, защото ме одра със задната си лапа, а той никога не дере. Беше изчезнал, преди изобщо да си отворя устата да го повикам.

Видях го вече в подножието на старото стълбище — тъкмо се плъзгаше между две откъртени дъски, а пред него през дупката нещо проблясна нагоре по стълбите. В полумрака изглеждаше сиво или може би сивосиньо, тичаше на четири крака, без да издава звук; не беше нито плъх, нито мишка, нищо подобно, поне това забелязах. Но каквото и ще да е, не исках господин Котак да го гони. Посегнах да хвана господин Котак, но със същия успех можеш да хванеш и дъжда. В миг изчезна и изведнъж се озова зад оново сивосиньо нещо, полуизвърнат, за да се срещнат. Повече не ги виждах. Стори ми се, че чух как господин Котак веднъж издаде онова свое „мрррп?“. И после — нищо.

Побесняла, задърпах дъските, за да разширя дупката и да мога да мина през нея. След това спрях, защото не бях господин Котак и нямаше да тръгна по тези мрачни стълби сама. С Мийна или Тони да, може би дори с Джулиан. Но не и сама.

Постоях малко там да го чакам, но започна да ми писва и се предадох. Отдалечих се, като през няколко секунди се обръщах назад да видя дали не ме следва. Обикновено точно така прави, след като разбере, че наистина си тръгвам, спуска се и се изстрелва пред мен, за да изглежда, че идеята е негова. Но не и този път. Почаках в стаята си, докато Евън не ме извика да помогна на Тони да сложи масата за вечеря. Господин Котак все още го нямаше. Не се появи и до вечерта. Не се притеснявах за него — в Ню Йорк си прекарваше по цяла нощ със сиамката Хъси, — така че почистих в кухнята, помогнах на Джулиан с домашното му по география, той на мен — с математиката (наистина е бог, точно както ми каза, когато се срещнахме), поговорих с Мийна по телефона и си легнах рано.

Събудих се точно преди господин Котак да влезе в стаята ми. Бях оставила вратата притворена, както и прозореца, затова може би ставаше течение. Първо седнах в леглото и опипом потърсих нощната лампа с мисъл за богарт, пуук и Хедли кау. Но после усетих, че господин Котак е в стаята и нямаше нужда да светвам.

— Противна жалка котка, така ме изплаши! — казах. — Веднага си качи задника тук!

Силно тупнах по леглото и го усетих да скача — едновременно тежък и лек — на глезените ми. Но вместо да се приближи към мен, както прави винаги, той издаде онова въпросително „мрррп?“ и в следващия миг още нещо се появи на леглото. Не мога да го опиша точно, защото беше съвсем безплътно — нито тупване, нито шум, нито гънка на одеялото. Но на леглото ми до господин Котак наистина имаше нещо и аз почти съборих лампата, опитвайки се да я светна. Единствената причина да не изпищя и да не събера цялото проклето Имение беше, че не можех да си поема въздух. Помислих си, че повече никога няма да мога да дишам.

Беше друга котка. С дълъг косъм, къси лапи, синьосива козина, с тъмнозелени очи и широка, малко сплескана муцуна. За Бога, беше персийска! Никак не обичам персийките, но не това беше важно, а че можех да виждам през нея.

Е, не точно през нея — всъщност не беше съвсем прозрачна, но почти. Чертите й бяха малко неясни, но персийките и бездруго изглеждат така. До господин Котак тя изглеждаше малко по-тъмна, изсветляваше, когато се движеше или на фона на одеялото. А когато за миг седна да се почеше, я изгубих от поглед под лунната светлина, осветяваща бялата стена. Господин Котак я докосна с рамо и тя отвори уста и издаде едно тихо-тихо и далечно „мяу“. Не истинско „мяу“, а по-скоро стар пожълтял спомен за „мяу“.

Втресе ме. Стана ми толкова студено, че можех да усетя студа с ноктите си. Господин Котак продължаваше да побутва нещото към мен, аз все се отдръпвах назад, докато не се притиснах в месинговата решетка на леглото. Но то настъпваше, издаваше оня тих далечен звук, който не се засилваше при по-голямата близост. Очите му наистина бяха красиви, но в тях не виждах отразената светлина на лампата или себе си — нищо друго освен тъмно-тъмнозелено.