Питър Бийгъл - Тамзин

Но бях почти на път да кажа на Тони. Няколко дни след тази случка той ме откри на задното пасище — Джулиан ми предаваше урок по крикет. Мога да удрям — не мога да си представя, че някой може и да не удари с тая плоска бухалка, — но изобщо не мога да хващам. Имам предвид топката. Джулиан тъкмо ми показваше как да си извъртя китката, така че топката да отскочи от батсмена, когато се огледах и видях, че Тони ни наблюдава. Това ме ядоса, но той нямаше намерение да ми се присмива. Изчака Джулиан да го попита дали иска да играе и чак тогава каза:

— Не точно сега, но бих искал да заема Джени за малко. Опитвам да отработя нещо и ми трябва партньор. Само за няколко минути, обещавам.

— Аз не мога да танцувам. — Пулсът ми се забърза, изпотих се веднага — не заради Тони, а изобщо от мисълта за танците.

— Вземи Джулиан, вземи Уилф, дори Албърт. Аз няма да съм ти от полза, повярвай ми.

И двамата не ми обърнаха внимание. Джулиан отговори:

— Можеш да я вземеш, но само, ако аз дойда да гледам. Искам да видя как танцува Джени.

— В никакъв случай. — Произнесох го точно в момента, в който Тони казваше:

— Дадено, съгласен. Но ще трябва да мълчиш.

Все още спореха дали Джулиан може да се смее, ако изобщо не говори, а вече ме бяха повлекли към студиото на Тони. Не се противих много най-вече защото бях любопитна какво всъщност прави Тони, докато обикаля пред огледалата, мърмори си нещо и тряска врати. Освен това имаше една малка глупава част от мен, която продължаваше да се чуди дали изобщо мога да танцувам и дали двете падания на пода на гимнастическия салон в „Гейнър“ и двете бягства в дамската тоалетна, за да се преборя с гаденето и да поплача в скута на Марта, не означават, че не съм научила нито едно движение. Може би не бях родена да танцувам, а да се нося над повърхността; може би в момента, в който Тони ме хванеше за ръка, щях да разбера. Чудех се дали щеше да се опита да ме повдигне — и това беше по-страшно от призраците на третия етаж.

Естествено, не стана така. Той просто имаше нужда от тяло, нещо, което да заема място във въображението му, докато упражнява стъпки и си мърмори. Аз само стоях на едно място, а Тони ме местеше или се въртеше около мен. Джулиан също би се справил, само че на него бързо му доскуча и той отиде да си тренира крикет. Тони дори не забеляза. От време на време се отдалечаваше от мен със завъртане или изведнъж подскачаше и се преобръщаше във въздуха и се приземяваше потрепващ като пеперуда и сякаш лъснатият под се превръщаше в нещо като цвете, на което той да кацне. После пак ставаше Тони и клатеше глава, наистина ядосан на себе си, но за какво дори не можех да си представя. Мина много повече време от няколкото минути и той не ми каза и дума, но аз нямах нищо против. Харесвах го точно такъв.

В един момент, когато той или си почиваше, или се опитваше да си представи нещо — просто си стоеше неподвижен и втренчен, — го попитах както ме бе попитала Сали:

— По-добре ли ти е тук? — Той примигна насреща ми. — Искам да кажа, по-добре от Лондон. Все още ли предпочиташ да живееш в Лондон?

Понякога Тони може да те погледне така, сякаш до този миг не е осъзнавал колко си тъп.

— За бога, та аз можех да се уча в Лондон. Да се уча с истински танцьори, всяка вечер да гледам истински трупи. Да се срещам с хора, да науча разни неща, които никога няма да науча тук. — Отдалечи се с горделива походка, после се обърна и дойде съвсем близо. — Разбира се, в Лондон никога нямаше да имам стая като тази, така че каквото и да съм научил, надали щеше да ми е от полза, защото къде щях да се упражнявам вкъщи? Има си и хубавите, и лошите страни. Защо питаш?

— Без особена причина. — Поех си дълбоко въздух. — А за Имението — чудех се, просто от любопитство… — За бога, щях да стана ужасен шпионин. — Чуваш ли някакви звуци нощем? Нали знаеш, искам да кажа… онези звуци.

Тони направо се усмихна — това не го правеше често напоследък.

— Имението е много стара къща. А старите къщи издават звуци.

— Нямах предвид тези. Имах предвид… искам да кажа стъпки, по дяволите! Кискане.

Очаквах да ми се присмее, но той просто седна на пода и започна да прави упражнения за разтягане.

— Когато разбрах, че със сигурност идваме тук и няма мърдане — заговори той, — отидох в библиотеката и взех много книги за Дорсет. История, селско стопанство, фолклор, всичко. Знаеш ли, има две цели книги само за дорсетските призраци. Графството е затънало до шия в привидения и възкръснали мъртъвци — всеки си има монах фантом, пищящ череп или Бяла дама. Звуци, а? Мисля, че ако в тази къща няма призрак, татко трябва да съди семейство Ловел за нарушаване на договора. Или нещо подобно.