Питър Бийгъл - Тамзин

— Да де, забравих, че си американка — все някъде трябва да има щастлив край. След още три години започнала „Славната“ революция и Джеймс II набързо напуснал града и започнал да създава неприятности на обществото, което си било семейна традиция, както би казала ти. Съдията Джефрис получавал ужасни кризи от камъни в бъбреците и умрял в Тауър.

— Добре. Все е някакъв щастлив край.

Тони сви рамене.

— Не резнахме ничия глава. — Той взе една кърпа, избърса лицето си и изгаси осветлението. Тръгнахме към вратата и той добави: — Мисля обаче, че от всичко това останали тълпи ядосани призраци да бродят из тази част на Дорсет. И шумовете са най-малкото нещо.

Заключи студиото — правеше го, за да държи Джулиан далеч, вероятно и мен.

— Благодаря ти, че поработи с мен. — Това беше мило, сякаш наистина бяхме танцували заедно. Мислех, че може пак да ме помоли някой път, но той никога не го направи.

Господин Котак не доведе персийската си дама втори път в стаята ми. Известно време почти не си говорехме — просто всеки влизаше и излизаше по своята си работа — както аз, така и той. Двамата винаги сме си имали тайни, но случаят не беше такъв. Чувстваш се много самотно, когато знаеш нещо, което не знае никой друг, но е и вълнуващо. Това е другата страна на почвата, която се превръща във вода под краката ти. Фермата Стауърхед изглеждаше като съвсем ново място, където всеки звук би могъл да означава нещо различно от това, което си мисля, където изведнъж всяко нещо — не само котки или хора — може да се окаже призрак отпреди триста години. Наистина исках да разкажа на някого за това, но не го направих. Ако изобщо има някакъв смисъл.

Едно беше сигурно — каквото и да беше онова, което си играеше игрички с нас, очевидно скоро нямаше да му омръзне. През зимата правеше само бели в кухнята — разни неща бяха разсипани, разлети или просто изчезваха и така няколко сутрини, после по цяла седмица-две — нищо. Но когато времето се затопли — горе-долу тогава свърши карантината на господин Котак, — богартът започна да разширява хоризонта си. Свършваше горивото на трактори и балировачки, тръбите на напоителната система се откачаха точно там, където беше най-трудно да стигнеш до тях, части от оградата на Евън рухваха без видима причина. На главата на Сали бяха паднали ябълки, когато тя изобщо не стоеше под ябълково дърво, нещо тероризираше Албърт, овчарското куче, така че в някои дни то не искаше дори да излезе от колибата си, да не говорим да ходи на пасището. А що се отнася до мочурливата горна ливада, която Евън продължаваше да се опитва да пресуши… е, няма значение, нали схващате картинката. Веднъж Джулиан ми каза:

— Радвам се, защото знаем, че е само един богарт. Иначе щях да започна да се притеснявам.

Смешното е, че наистина знаехме. Евън и Сали се опитваха да изглеждат като рационални, реалистично гледащи на нещата родители и говореха за съвпадения и логически вероятности, но никой не го вярваше, включително те самите. Това не беше Западна осемдесет и трета улица, а старият стар Дорсет и онова просто трябваше да е богарт; единствената възможност по отношение на богарт е да го хванеш в крачка. Според всички легенди те са нощни създания, така че Сали направи график за наблюдение на кухнята, като тя и Евън трябваше да поемат смените около полунощ, а в началото Джулиан изобщо не беше включен. Но той вдигна такава олелия, че го няма в графика, и тя накрая го прикачи към мен от осем до единайсет вечерта. Казах му да си донесе „Не се сърди, човече“, защото той нито умее да губи, нито може да печели, затова реших, че така няма да ни се приспи.

През първите нощи — нищо, в никоя смяна. Евън го обобщи по следния начин:

— Той знае, че сме нащрек, така че известно време ще си кротува и ще разсъждава. Но ще направи ход скоро, защото богартите не могат да устояват на предизвикателството на хората, те просто са такива.

Помня, че Сали попита:

— Ама защо през цялото време го наричаш „той“? Ами ако е някоя женска?

Според Евън в легендите те винаги били мъжки, макар Мийна да разказа — родителите й бяха позволили една нощ да пази с Джулиан и с мен, — че в градчето, където бил роден баща й, имало женски богарт или фея, или нещо подобно, която нощем метяла храма.

— Никой никога не я бил виждал, но свещениците й оставяли чаша мляко и на сутринта млякото било изпито, а храмът бил чист. През всички години, докато баща ми живял там, всяка нощ се повтаряло едно и също.

Тони попита как свещениците са разбрали, че индийският богарт бил женски, щом никога не са го виждали, и Сали обясни, че тя чистела след себе си, което един мъж никога не би направил дори под дулото на пистолет, пък, камо ли от един мъжки богарт.