Питър Бийгъл - Тамзин

В най-добрия случай така мога да го запиша, но само това мога да направя. Никога преди не бях чувала по-старото дорсетско наречие освен съвсем откъслечно, когато Ели Джон говори за сбръчкани ябълки, а това означава, че изобщо не й пука; или когато Уилям казва, че времето ще се плисне, което значи, че ще завали. Но никой не говори като героите на Томас Харди вече от много време. Според Евън било заради радиото, киното и телевизията. Той постоянно повтаря, че към местните говори трябва да се отнасяме като към застрашени видове, преди всичко да завърши така, че всички да говорят еднакво. Хората обаче искат точно това — или поне повечето от тях. Разбрах го в основното училище.

Толкова се сепнах, защото той зазвуча като вътрешния ми глас, че забравих страха си. Развиках се:

— Не го вярвам. Ти си този, който превръща живота на майка ми в ад, а казваш, че вината е моя! Ей това си е живо безочие. — Нека да подъвче малко и моя роден говор да види какво е.

Но богартът изобщо не се развълнува.

— Нее, аз харесвам тъвоя мама, много я харесвам — тя е рядко добра женка за чужденец, че и хубава отьгоре. Има хляб в ней. — Прекалено много време ми отне да схвана, че женка просто означава домакиня на дорсетски и че това с хляба е просто оказване на почит, признаване на нечия почтеност. — Но тя нее стигнала още истинска цел, това болка ней. Много истинска, тя зе опитъвала първо да отгатне какво на тоз зъвят може да хареса на богарт. Може да ни хареса, да, може да ни е сладко, нее толкоз трудно — всеки глупав би се доосетил досега. Всеки глупав, който има интерес, да кажем — той пак се ухили насреща ми с оная конска усмивка. Схващах бавно — по-скоро ритъма, отколкото думите.

— Има ли начин да те накараме да ни оставиш на мира? Какъв е той, какво искаш? Кажи ми, ще те изслушам — пет минути. Какво?

Богартът само поклати глава.

— Нее толкоз просто, не може. Мисли, миче, ползвай тъвоя кратуна — мисли като богарт, мисли като мен. — Той скръсти ръце на гърдите си и остана така; от време на време протягаше ръка да погали брадата си и изглеждаше по-самодоволен от когото и да било. Включително и от господин Котак.

До мен Джулиан прошепна:

— Мляко. — Бурята все още трещеше наоколо, тресеше прозорците и все ми се струваше, че старата дограма ще се разпадне, и Джулиан трябваше да повиши глас: — Мляко. Ели Джон казва, че майка й винаги оставяла отвън мляко за… за Малкия народ — и той толкова бързо отново сведе глава, че едва успях да чуя последните думи.

Това предизвика сумтенето на богарта — прозвуча така, сякаш някой киха с уста, пълна с топла супа.

— Мляко ли? Нее, това замо приказки, толкоз — какво да прави богарт зъ мляко? Богарт да не е прасе зукалче, а? Богарт да не е теле или агне, храст или мак? Нее богарт, нее и Малкия народ. Опитай пак, Джоолиан Макхю.

Джулиан не посмя, но ме накара да се замисля за няколкото приказки, които още си спомнях оттук-оттам.

— Чакай, чакай малко, задръж… — обадих се аз. — Обувки! Това е — ще ти направим страхотен чифт обувки и ти ще си толкова щастлив с тях, че ще танцуваш из цялата кухня и никога няма да се върнеш. Това е, нали? То трябва да е. — Но богартът само се изплю и тропна с крак, преди още да бях преполовила думите си.

— Зега пък обувки? Обувки — като тези огромни недодялани неща, които хора носите, а аз мене — зъ прекрасен чифт ботушки от котешка кожа? — И той ги вдигна — първо единия, после другия — да покаже на Джулиан и на мен съвършените кабарчета на ходилата, начина, по който петата се свързва с конча, сякаш изобщо нямаше никакъв шев. Те бяха стари като него, но и най-острият камък в Дорчестър нямаше да ги издраска. Аман.

— Пак! Опитай пак! — Той се забавляваше чудесно, въртеше се на пети, и подскачаше. Надявах се да намери пътя към вратата като Сторипакост. Джулиан пак захлипа. Точно сега толкова исках Сали да е тук (и Евън, разбира се), колкото не бях искала отдавна, защото това беше повече, отколкото можех да направя. Но не исках Джулиан да се плаши повече, така че го прегърнах през рамо и казах на богарта:

— Стига вече, предаваме се, повече не искаме да играем. Само че, за бога, кажи какво би ти харесало, за да можем да се погрижим за това и ти да спреш да се занимаваш с нас. И всички ще бъдем доволни. Става ли така, а?

Имах чувството, че това няма много да разтопи леда, и бях права. Сега вече богартът наистина се ядоса. Спря да подскача, смъкна глупавата си шапчица от главата си и я удари о пода.

— Нее, Джени Глоокстейн — странният дълбок глас стана съвсем тих и много застрашителен, — нее, тий ще играеш още зъ богарт ащото аз казвам тий ще. Тий ще продължаваш да разъждаваш какаво може да смекчи сърце на богарт, какво може да омагьоса богарт и той да си бъде тръгнал. Ащото аз казвам така. — Той направи две крачки към нас и Джулиан това винаги ще го помня — Джулиан се изскубна от ръката ми и застана пред мен. Както беше толкова уплашен. — Ще го помня.