Питър Бийгъл - Тамзин

— Добре де, добре, обещавам, обещавам. Нагласи ли вече диплите?

Но Мийна продължи в същия дух — не само през този уикенд, но и в училище ме питаше почти всеки ден дали помня предупреждението на богарта. Дали стоя далеч от третия етаж.

В края на краищата всичко се свеждаше до това. Третият етаж — все още затворен, блокиран и сигурно така щеше да си остане още известно време — беше мястото, където живееше персийката призрак на господин Котак. Трябва да свикна да използвам думата „обитаваше“. Тя обитаваше третия етаж, където я бе срещнал той, и вероятно слизаше долу само при специални случаи. И ако тя беше слугата, както беше казал богартът, значи и другите двама сигурно също живееха горе. През повечето време котката ми се появяваше само за храна и след полунощ се изтъркулваше да спи в леглото ми, но през останалото време като че ли си беше в котешкия хотел „Госхоук Фарм“. Веднъж на Западна осемдесет и трета улица го нямаше цял ден, два дни (сиамката Хъси опознаваше тялото му), но тогава трябваше да се страхувам само от коли, камиони, шахти и луди. А сега прекарваше всеки миг, когато не спеше, на третия етаж с призраци, чудовища и нещо, наречено Другия. И рано или късно трябваше да се преборя с това. Както когато го накарах да спре да яде гущери едно лято, през което Норис бе наел къща в Саутхемптън. Не можеш да позволиш на котката си да яде гущери, те наистина не се отразяват добре на котките и водят до пристрастяване, затова трябва абсолютно да я отучиш, да не реагира на тях изобщо. Същото е и с призраците. Мога да се закълна.

Естествено, не можех да спра да мисля за третия етаж — и не само заради господин Котак. И колкото повече продължавах да мисля, толкова повече ми тежеше, дори буквално. През онова лято в Саутхемптън Норис веднъж ме заведе да се гмуркаме — беше само веднъж, защото не можах да се справя. Дишането под водата не ме затрудняваше, но тежестта, масата, бремето на целия океан, всичко над главата ми ужасно ме притискаше. Обременяващото присъствие на третия етаж беше същото — друг океан, но този път имах твърдото намерение да се справя. Рано или късно. Вече не живеех на Лонг Айлънд. Живеех във фермата Стауърхед.

Имаше обаче безброй идеални причини да отлагам справянето с каквото и да било. Богартът държеше на думата си, в училище ставаше все по-интересно (макар да нямах никакво намерение да си го призная), а времето се задържаше хубаво за повече от два дена един след друг и заедно с Мийна и Джулиан — и няколко пъти и с Тони — си правехме пикници в подножието на хълмовете. Веднъж бяхме в Стоакровата гора на Джулиан, но това не се оказа толкова добра идея, макар никой да не можеше да каже защо. Изглеждаше по-мрачно, отколкото трябва да бъде дори в една дъбова гора — може би защото зад дърветата беше толкова топло и светло. В разгара на пикника събрахме всичко и се преместихме на слънце. Никога повече не дойдохме тук.

Когато не бях на училище, помагах в Имението като всички други, но при всеки удобен случай избягвах работата на полето. Много бързо забелязах, че и Тони прави същото. През онази първа година семейство Ловел вложиха достатъчно много пари, така че Евън можеше да наема колкото иска помощници и не беше необходимо да кара Тони, Джулиан или мен да помагаме там. Проблемът беше Джулиан: той продължаваше да предлага за доброволци себе си и мен всеки път, за всичко, без значение как го заплашвах. Поглеждаше ме с онези свои големи сиви очи и казваше:

— Но това е нашият дом, Джени. — И хлапето нямаше представа, че веднъж-два пъти направо бе рискувал живота си.

Най-често плевяхме с мотики между полетата с пшеница и боб, грах и ечемик, понякога дори трябваше да изкореняваме плевели, израснали твърде близо до посевите. Помагахме и да се хвърля тор — или на ръка, или просто се катерехме на трактора, за да следим дали се разпръсква еднакво. Точно както бе казал на семейство Ловел, Евън бе абсолютно обсебен от обогатяването на почвата с азот. Дори Сали бе споменала, че той толкова много говори за това, че тя би могла да му постави диагноза „азотна фиксация“. Но той откриваше, че е фермер — нещо, което, мисля, не е знаел преди. Може би ставаше както със стария Роджър Уилоби.

Не помня точния ден, когато най-сетне се качих на третия етаж. Може да си мислите, че би трябвало, но не помня добре дати — не мога да запомня собствения си рожден ден, да не говорим за нечий друг. Знам, че беше в началото на май и че беше вторник следобед, защото Сали беше в Дорчестър при двете си ученички по пиано; не, вече се беше сдобила и с трета. Джулиан бе останал в Шерборн след часовете за някакъв мач по крикет. Евън беше в една съседна ферма, помагаше им, защото имаше някакви канализационни проблеми и, струва ми се, Тони беше с него. Или беше останал за срещата по крикет; сега не съм съвсем сигурна.