Питър Бийгъл - Тамзин

Тъкмо стигнах дотам и персийката издаде онова свое далечно „мяу“ и изчезна в панела точно както сигурно прави, когато ние, хората, се прибираме вкъщи. Всъщност не влезе в него, а сякаш за миг се събра в безформена сивозелена мъгла и после изведнъж мина през панела. Пет секунди — и вече я няма.

С господин Котак се гледахме един друг. Това е единственият път, когато съм го видяла също толкова озадачен, изтънял и сащисан като мен. Издаде въпросителното „мрррп?“, а аз казах:

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

Не виждах нито брава, нито панти; на всеки, който чете, това може да му заприлича на сляп проход към тайна стая, но не и на мен. Опитах панела — натисках силно всяко върбово листо и всичко, което беше релефно. Дори пробвах да бръкна в празните очи на лъвската глава — защо не? Нищо. Господин Котак измяука нетърпеливо.

— Опитвам се — сопнах се аз.

После си помислих, че ако навремето лъвските очи са били камъни, може би те са се допирали до нещо в гнездата. Порових из джобовете си, намерих един кламер, изправих го и започнах да бърникам в дупките. Дясното око — нищо. Лявото око… в лявото око имаше малка дупчица на дъното на гнездото… меко прищракване и после още едно по-силно… и изведнъж проби дневна светлина и панелът се заотдръпва назад много бавно. Помня, че видях ъгъла на една картина и краката на стол.

Господин Котак се втурна през дупката толкова бързо, сякаш от другата страна се намираше паничката му с храна. Но аз не помръдвах от мястото си, защото третото прищракване беше в главата ми — осъзнах, че това зад панела трябва да е стаята, която не успяхме да открием в плановете на къщата и в никакви скици — стаята, чийто кръгъл прозорец никога не отразяваше слънцето. Когато го осъзнах, понечих да избягам, но не го сторих. Стоях там неподвижно — кой знае колко, — а после изведнъж бутнах тайната врата да се отвори докрай.

И там беше Тамзин.

Тя седеше на един стол с гръб към мен и гледаше през прозореца. Персийката лежеше в скута й. Помня как като лудите мислех само за това, дали един призрак може да усети призрачната тежест на котка призрак, след като аз не бях усетила нищо, когато персийката скочи на леглото ми. Защото около жената нямаше повече неясноти, отколкото около котката — можех през нея да видя прозореца и ореховото дърво през прозореца; когато тя остави котката на пода и се изправи с лице към мен, видях, че косата, кожата и роклята са в същия цвят — перленосиво, но със светлина в него — така както изглеждат дъждовните облаци, когато слънцето зад тях е почти пурпурно.

— Дженифър. Знаех, че ще ме намериш — каза тя.

Очаквах гласът й да бъде тъничък като мяученето на персийката, но той беше ясен. Нисък и мек и съвсем ясен, само леко се долавяше южняшкият диалект. Не можах да й отговоря. Просто стоях.

Тя ми се усмихна и, предполагам, тогава я харесах. В тази усмивка имаше толкова самота, но и веселие, и разбиране. Тя беше най-вече разбираща; поддържаха я спомени за разбиране, спомени за смях. Естествено, тогава не го знаех. Не знаех нищо — освен факта, че животът ми вече никога няма да бъде същият. Но нямах нищо против.

— Аз съм Тамзин Уилоби — и тя тръгна към мен. Щом столът остана зад нея, можех да я разгледам по-добре. Не беше висока — мой ръст, може би с два-три сантиметра отгоре; не можех да кажа нещо повече за косата или очите й (с изключение на това, че те бяха също леко дръпнати като на персийката), защото всичко беше в това проблясващо сиво. Дори и сега не мога да преценя дали беше красива или не. Лицето й беше кръгло, устата й — сякаш твърде голяма, под нея — като че ли също прекалено голяма брадичка. Но твърде дълго не можех да откъсна очи от нея и да проговоря. Тамзин просто чакаше, изобщо не изглеждаше нетърпелива, нито пък се насилваше да не бърза. За Тамзин времето не означаваше нищо — това всъщност беше първото нещо, което научих за нея.

Първото, което успях да изрека, когато най-сетне бях в състояние да говоря, беше:

— Откъде знаеш името ми?

Тогава тя се разсмя — някак смешно, задъхано, като дете, което е тичало без причина, просто само за да тича.

— Ла, наистина — тя каза точно това, „ла“. — Как да не знам, когато ти и семейството ти все се появявате по един или друг начин и изпълвате къщата със сладката си дандания — с вашите шеги, усилия, песни и караници? — Тя сякаш започна да брои на пръсти. — Баща ти е Евън, майка ти — Сал, братята ти — Антъни и Джулиан. Що се отнася до Грималкин тук, си признавам, че съм доста умна.