Питър Бийгъл - Тамзин

— Котките не се безпокоят за това, кой е жив, кой е… спрял. Дали и ние не бихме могли да бъдем като тях? — съвсем тихо промълви Тамзин.

Вгледахме се една в друга.

— Миришеш на ванилия — отбелязах аз.

Тамзин вдигна вежди и едното ъгълче на устата й потрепна. Сега ми се стори, че сякаш изглежда малко по-непрозрачна — дори като че ли видях малко цвят в лицето й и в дългата, пристегната в кръста рокля, която носеше — или си представяше, че носи.

— Подуших те. Когато бях с Джулиан.

Тя беше забравила. Дълго се взира в мен — проблясваща, полувидима, после запулсира по-силно, когато се сети.

— Свещи и песни — странен език, но сладко. Да, спомням си.

— Един от електротехниците постоянно повтаряше, че му миришело на ванилия в Арктическия кръг. Искам да кажа в кухнята. Ти ли беше? Ти ли дразнеше работниците също като богарта и останалите?

— Дразнеше… — Тамзин повтори думата два пъти, сякаш я опитваше на вкус, въртеше я в устата си. — Дразня… Аха, вътре има безпокойство, неприятности, затруднения. Не, дете, никога не съм била аз, но аз постоянно наглеждах вашите работници, които разбиваха и чупеха моята къща и понякога унищожаваха всичко. На моменти сърце не ми даваше да гледам, така че си отивах и ги оставях да продължават. Вие доволни ли сте от работата им, а, господарке Дженифър… Джени?

Не можех да преценя дали това, което бяхме сторили на Имението, я ядосваше или не.

— Евън, съпругът на майка ми, беше нает да превърне това място в истинска ферма. Да го върне към живот. А то имаше нужда от много подобрения.

Тамзин не си направи труда да разсъждава над „подобренията“.

— Да го върне към живот — повтори тя. — Сякаш моят дом, земята ми са спрели заедно с мен. Но не е така — вие не знаете нищо за фермата Стауърхед. Уверявам те, че сред тези стени, между оградите, които твоят пастрок поправяше дни наред… да, и нощем сред граховите и ябълковите насаждения… има много по-истински живот, отколкото ти ще срещнеш през всичките дни на краткото си битие. И това ме изпълва с удовлетворение, господарке Джени!

В този момент тя направо изглеждаше плътна — така става, когато Тамзин е въодушевена или работи върху нещо. Очите й бяха големи и ярки — сега вече можех да видя, че са синьозелени, — а гласът й накара котките да вдигнат глави, макар да бяха сериозно заети да се галят. Аз можах само да промърморя:

— Да, ама канализацията наистина имаше нужда от някои поправки, защото е твърде стара. Земята също е стара. Евън казва, че културите не растат, защото почвата е много изтощена. И трябваше да направим нещо.

Тамзин впи поглед в мен. След миг сведе очи и се поусмихна.

— Права си, Джени Глукстейн. Моля те да ме извиниш. Земята наистина е изтощена, хубавата ми къща е руина, жалка останка от минали времена…, каквато съм и аз. — Започваше пак да става прозрачносива, все още бавно пулсираше между тази стая и кой знае къде. — Истина за истина. Наистина се радвам на теб и на цялото ти семейство — на данданията на заварените ти братя и на музиката на майка ти. И колкото повече вълнения, колкото повече интересни неща, толкова по-будна ставам, толкова по-често излизам от уединението ми. Иначе само си седя, както ме намери, госпожица Софая Браун дреме в скута ми — и така луна след луна, година след година, век след век, докато забравата ме обземе напълно. Но това не бива да се случва, не бива…

Гласът й утихна, разтвори се във въздуха и аз се уплаших да не стане така и с нея. Бързо попитах:

— Все пак каква е тази стая? Няма истинска врата, не можеш да погледнеш през прозореца отвън?

Почти нямаше и мебели: само стол и нещо в ъгъла, което прилича на сандък, а капакът му — оформен като легло. Картината, която бях видяла от вратата, беше портрет на едър червендалест мъж с перука и дълга жилетка, застанал до притеснителна жена с черна рокля и бяла ленена шапка с воалетка. Пак попитах:

— Що за стая е това?

Тамзин сякаш беше изненадана.

— Това ли? Това е скривалището за свещеници на Роджър Уилоби. Не, ние не бяхме паписти, но баща ми — въпреки че беше добър поддръжник на Чарлс — виждаше как Рим настъпва с идването на Джеймс, а с това — и преследванията, и не ни оставаше нищо, освен да изградим собствен таен параклис. Баща ми беше велик романтик, трябва да го знаеш, Джени, с глава, пълна с идеи, които бедната ми майка никога не прозря. Но двете с нея много го обичахме и още ме боли, като си помисля как страдаше той, когато…

Тя не довърши изречението и аз не знаех дали да я накарам да продължи. Нямах представа как трябва да се държи човек с призрак. Дали само понякога имаха достатъчно енергия например като… ами като акумулатор? Дали нямаше просто да се разтворят във въздуха и да изчезнат, ако ги притиснеш повечко? Когато си седеше само с персийката в тази стая — години наред, така, както каза, — дали тогава беше видима?