Питър Бийгъл - Тамзин

Пред мен господин Котак зави зад някакъв ъгъл. Видях го пред нещо, за което първоначално реших, че е поредната врата, но после схванах, че е стълбище, заковано точно като онова в западното крило. Още никой от нас не се беше качвал на третия етаж, въпреки че дотам можеше да се стигне относително лесно; трябваше само да се понаведеш и да бутнеш. Не че имах намерение, освен ако не трябваше да последвам господин Котак, а той също не смяташе да ходи никъде. Сви се в подножието на стълбата, цялото му тяло стегнато като бодлива тел, очите му — огромни и диви, каквито никога не бях ги виждала. Изобщо не се опитах да го взема на ръце, а само продължавах да повтарям: — Какво? Какво ти става, по дяволите? През дъските на стълбището не можех да видя нищо. Не можех да усетя какво души или чува той, нито какво сочат мустаците или опашката му. Нищо друго не можех да направя, освен да млъкна и да чакам — като доктор Уотсън.

И после той пак стана господин Котак — Върховното спокойствие, — седна да потърка с лапички муцунката си и да се почеше. След това се обърна и ме погледна с онзи поглед, който казваше — безпогрешно, без въпроси: „Ти си глуха, тъпа, сляпа и изглеждаш смешна, но ще се справим.“ Коленичих и той скочи на рамото ми — така го носех, когато беше малък. Вече беше пораснал, но нямаше да се откаже — въпреки че винаги се плъзга и се пързаля и трябва да се хване толкова здраво с нокти, че не мога да го откъсна от себе си. Но този път балансираше идеално, вкопчи се и замърка направо в ухото ми толкова силно, че продължавах да усещам мъркането в зъбите и когато се отдръпна назад. Има моменти, когато наистина знам какво точно минава през черната му космата глава. Но този не беше един от тях.

Същата вечер Сали дойде в стаята ми — беше мило от нейна страна, защото седмици наред не можехме да се видим насаме заради училището, заради фермата и защото прекарвах много време с Мийна. Майка ми се усмихна, като видя господин Котак заспал на леглото ми.

— Аха, значи всичко е простено?

— Предполагам. — Нямаше да й пиша червена точка за това, дори да беше точно така, както каза Мийна — да броим резултата. Сали седна в краката ми и погали господин Котак, който не си направи труда да отвори очи. Тя попита дали вече е излизал навън, отговорих, че не, все още има достатъчно вълнения около разглеждането на Имението. Нямах намерение, но й заразправях всичко за това как се е държал на някои места в къщата и какво стана на стълбата за третия етаж в източното крило. Не ми пукаше колко смахнато звучи. Сали слушаше, без да ме прекъсва и без да каже нещо. Изглеждаше уморена, доста уморена.

Когато най-после млъкнах, тя рече:

— Това е много стара къща, Джени, нямам и представа какво е ставало тук в продължение на триста години. Котките сякаш усещат неща, които ние не можем и затова не би ме изненадало нищо, което ще направи твоето голямо момче. Така че кой знае.

— Според Мийна къщата наистина е обитавана от духове. Тя казва, че ги имали навсякъде в Индия.

Сали поклати глава.

— Аз не вярвам в призраци. Въпреки че навремето, преди ти да се родиш, имах един много странен клавесин… — Но тя млъкна и пак поклати глава. — Не. Няма призраци. Феи, гноми, самодиви в градината ми… Видя ли кухнята тази сутрин?

Бях видяла. Като че ли в килера бяха танцували гризачи. Казах й за полтъргайста на Мийна, но Сали въздъхна и сви рамене; според нея вероятно в Индия всичко било съвсем различно. После изведнъж попита:

— Миличка, вече харесваш ли Евън малко повече? Искам да кажа, като втори баща.

На свой ред свих рамене.

— Никога не е било да не го харесвам. — Беше си самата истина. Единственото, което не харесвах у Евън, беше тъкмо това — че го харесвам, защото, ако някой разбие и опустоши целия ти живот, поне трябва да има благоприличието да се окаже изрод — като в „Дейвид Копърфийлд“, — противно зло копеле, а не слабичък фермер островитянин, който обича да свири на китара. — Той е готин. За втори баща.

— Е, и това е нещо. — Сали ме погали по бузата. — Той много те харесва, нали знаеш. Всъщност ти се възхищава, въпреки че аз не разбирам защо. — Не казах нищо. Сали въздъхна. — Започва да става сложно, Джени. Ще бъде много по-трудно и много по-дълго, отколкото Евън очакваше, да се възстанови тази руина. Но той ще го направи. Разбира се, дотогава вече може да буташ инвалидните ни колички, но ще стане. А междувременно може дори да успеем да се измъкнем за медения си месец. Но точно сега, струва ми се, чак докато остареем, просто ще си копаем дупки и ще рушим разни неща.