Питър Бийгъл - Тамзин

Хубаво, че беше тъмно и тя не видя как я слушах със зяпнала уста.

— Виждала си? Полтъргайста?

— Да. Но не много често. Малко момиченце, някъде на годините на Джулиан, с белег по цялата страна на малкото личице. Белег като от изгаряне. Може би затова е станала полтъргайст, кой знае. Толкова ни беше мъчно за нея.

— И какво направи? Индийците имате ли нещо като — как да кажа — като свещеник? Екзорсист?

— Да. Има нещо такова. — Мийна се позасмя, но малко позатаи и дъх. — Но, Джени, тя е живяла там, живяла е в нашата къща по-дълго от нас. Какво можехме да направим? — После вече се засмя по-спокойно. — Освен това тя държеше надалеч много от роднините, които не можех да понасям. Пък и не закачаше стаята ми с едно-две изключения. Мисля, че понякога почти ме харесваше.

Позамислих се над това.

— Обаче каквото и да има в нашата къща, то не ни харесва чак толкова, съдейки по начина, по който звучаха ония досадни гласчета. Ако ще имаме нещо, по-добре да е поне истински призрак. Дори повече бих се зарадвала на пуук.

Мийна поиска да разбере какво е пуук и аз й повторих какво ни разказваше Евън, а също и за богарт и за Страшния лов.

— Не разбирам защо да нямате и двете — каза Мийна — и богарти, и призраци. Обзалагам се, че е точно така. Къщата е съвсем подходяща.

Благодарих й — наистина имах нужда да чуя нещо подобно, а Мийна вече се смееше искрено.

— Когато си израснал в стари къщи като мен, растеш и с призраци. И те са били човеци и винаги ги привличат места, където продължително време са живели хора. Не можеш да се сдобиеш с призрак в търговския център.

— Страхотно. Надявам се поне призраците да изгонят богартите. И това ще е нещо.

Замълчахме и аз помислих, че Мийна е заспала. Тогава усетих как протяга ръка от леглото, опитва да намери моята и да я стисне.

— Когато отидеш да го вземеш — рече тя. — Твоя господин Котак. Мога да дойда с теб, ако искаш.

Не знаех какво точно да кажа. Само й стиснах ръката и измърморих:

— Да, сигурно, добре.

Мисля, че заспахме, държейки се за ръце, но не помня със сигурност.

Един прекрасен ден отидохме до котешкия хотел „Госхоук Фарм“ за последен път. С английската пролет трябва много да се внимава — не можеш да й обърнеш гръб, защото температурата стига до трийсет градуса и докато си събличаш ризата, изведнъж започва да гърми и святка. Знам например, че един поет, който е написал „О, да бъдеш в Англия, когато е април“, точно по това време е живял в Италия.

Но този ден в началото на април си остана топъл и ясен през целия път до Дорчестър. Дърветата цъфтяха в розово и бяло, навсякъде — жълти нарциси, в ливадите — малки агънца с големи червени номера отгоре им. Хората караха трактори, рала и брани, предните прозорци на колата бяха поотворени, така че на задната седалка се усещаше мирисът на прясно разорана земя, идващ отвсякъде. Не му обръщах никакво внимание, нито на агънцата, нито на Сали, която отпред продължаваше да разпитва Мийна за училище. Само се превивах от болки в стомаха и се опитвах да не мисля, колкото пъти съм си представяла деня, в който най-сетне щях да прибера господин Котак вкъщи.

Когато стигнахме до Дорчестър, ми се искаше Мийна да не идва с нас, защото тогава трябваше само да изчакам Сали да влезе и да вземе господин Котак. Но те двете бяха толкова щастливи и развълнувани, че нямах избор. Още помня колко тежки усещах краката си и колко безкрайно дълго ми се стори слизането от колата. Влязохме и Сали каза:

— Аз ще се оправя с бумагите, а вие двете вървете да вземете големия човек.

Смятах да възразя — това е моята котка, аз съм се оправяла досега с всички гадни подробности, аз ще довърша всичко, но Мийна ме сграбчи за ръката и ме повлече към котешките клетки. Така че не ми остана и минута да се запъвам като магаре на мост.

Добре. Тъкмо това е трудното, това имам предвид, като се опитвам да опиша чувствата на другия в определен момент преди шест години. Вече може да не съм същата; но никога няма да забравя какво й беше на нея, когато трябваше да тича с новата си приятелка тя да намери най-добрия си приятел и да го отведе вкъщи, дори след като знаеше, че той вече няма да й проговори, нито да я погледне. И трябваше да преживее всичко това, нямаше друг начин, а котешките клетки все повече се приближаваха. Появи се Мартин, онова приятно момче от летището, отключи клетката на господин Котак и се усмихна.

— Това е любимата част от работата ми. — И широко отвори вратичката.