Питър Бийгъл - Тамзин

Първоначално той не дойде. Стоеше на вратата, протегна първо предните, после задните си лапи, както правят котките, и се прозина като хипопотам, докато се протягаше. Чух Мийна да казва:

— О, толкова е хубав! — но гласът й звучеше някъде много далеч.

Коленичих до вратичката и той ме погледна с онези свои оранжеви очи.

— Моля те. Извинявай. — Мисля, че никой не ме чу. Господин Котак наведе глава и я завря в брадичката ми.

После обви с предните си лапки врата ми и издаде онзи кратък звук, както прави понякога — той винаги звучи като въпрос, на който не знам как да отговоря. Вдигнах го.

— Колко си му липсвала — обади се Мийна. — Виж го само. Тя го погали по гърба, но той не се обърна да я погледне.

Продължаваше да притиска глава към мен и мъркаше. Опитах се да кажа: „Хайде, хлапе, ела да изпушим един джойнт“, но не можах да пророня нито дума.

Сигурна съм, че в началото фермата не му хареса. Никога не би си признал, че нещо му идва твърде много, но след цял един живот в нюйоркски апартамент и шест месеца в котешки приют той просто не можеше да понесе всичко това, а и не искаше. Първите два дена стоя в стаята ми — най-вече под библиотеката — и с изключение на мен съскаше срещу всеки, дори и срещу Сали. Джулиан наистина се почувства засегнат, защото беше планирал купон за посрещането с украси и котешки глезотии. Трябваше да го успокоя, затова му казах, че след ден-два ще може да го носи на врата си като кожена яка, и той се почувства по-добре. Джулиан.

Третият ден беше събота, затова си бях вкъщи. Господин Котак ме събуди — муцунката му нежно докосваше очите ми. Не го беше правил, откакто беше малко коте — след като веднъж разбра, че ако очите ми са отворени, значи съм будна. Успях да ги отворя и той изтича до вратата — това обикновено значи време за котешка тоалетна. Тя беше в банята ми, но той имаше други намерения. Точно като Джулиан ме бе събудил, за да ходим да изследваме.

— След като се измия — казах му аз. — И хапна нещо. Ще почакаш няколко минутки, става ли? — Същото казвах винаги и на Джулиан. Така че господин Котак влезе в банята и използва тоалетната си. После похапна, изми се сам и когато бях готова, беше готов и той.

Днес на дневен ред беше само Имението — той още не беше подготвен за голямото английско открито пространство. Започнахме с Арктическия кръг, показах му новите бюфети и етажерката, които Евън беше сложил — да не споменавам още един нов хладилник. Господин Котак вървеше кротко до мен, опашката му — щръкнала като шнорхел, и душеше всичко, сякаш възнамерява да купи мястото. За миг гърлото ми се сви, като го гледах така.

Западното крило, източното крило, коридори, гардероби, стаи… обиколихме целия първи етаж съвсем спокойно. Господин Котак оглеждаше навсякъде. Дори няма да се досетите какво го заинтересува — едва надникна в две стаи, които биха ми били любопитни, ако аз бях котка, но цяла вечност души около един празен малък алков, като ме поглеждаше нетърпеливо, сякаш аз би трябвало да знам на какво му мирише и да направя нещо по въпроса. Винаги успявам да разочаровам господин Котак, но той е свикнал. Точно като Шерлок Холмс и доктор Уотсън.

До втория етаж се стига по стълбище, което заобикаля западния комин; в източното крило няма стълба. Не знам защо, но след като веднъж се озовахме на втория етаж, цялото поведение на господин Котак се промени. Той по-скоро се прокрадваше, коремчето му почти се влачеше по пода, но най-често сякаш дебнеше нещо — птица ли, плъх ли. Със свити уши, с плътно прибрана опашка, издаваше някакво тихо, злобно ръмжене, каквото никога досега не бях чувала.

— Какво? Какво има? — попитах аз. — Да не са онези неща в банята ми? — но той дори не ме погледна. Господин Котак си беше наумил нещо. Понякога наистина има моменти, когато ми се иска да имам куче. Малко и пухкаво.

Всъщност той не беше поглеждал в банята, след като веднъж използва тоалетната си. Но тук човек би си помислил, че се промъква през минно поле: всичко беше подозрително, опасно — или поне би могло да бъде. Стигнахме до двете стаи, в които Джулиан не пожела да влезе през онзи първи ден, и господин Котак буквално замръзна насред крачката си. Не издаде звук, не замаха с опашка, нищо. Просто си седеше на задните лапи и ме гледаше.

— Какво? — повторих аз. — Богарт ли? Ама какво става, по дяволите?

Наведох се да го взема, но той се дръпна и хукна надолу по коридора. Не ми остана нищо друго, освен да го последвам. Вървях след него, минавахме покрай редица затворени дъбови врати. За шест месеца, бяхме успели само да поизчистим цялото източно крило — с изключение на студиото, което Тони си направи тук — и дори и сега всъщност никой не използваше стаите на втория етаж. А би могло, защото всичко им е наред. Но ние все едно не го правим.