Ейдриън Басо - Интимно предателство

Външният вид и маниерите бяха най-важни за висшите кръгове и Филип се погрижи потомците му да получат необходимото възпитание. Но самият той бе жесток и безскрупулен човек, без какъвто и да било морал. Децата научиха и тези уроци. Това ги подготви за бъдещата им дейност.

— Какво е това? — попита Маделин, като разглеждаше документите от Уестгейт Менър. Тя вдигна два бели плика от бюрото на Хенри.

— О, тези ли? — отговори Хенри и махна с ръка. — Взех ги по погрешка. Това е за дука на Гилингам. Имаха надпис „лично“ и изглеждаха важни. Но всъщност не са. Някаква глупава жена иска съвет от дука относно подаръка си за сватбата на Тристан и Каролайн.

— Да ги сложа ли в общия куп или за връщане е останалите документи?

— Не се притеснявай. Вече счупих печатите и нямам време да ги поправям.

Хенри поскрибуца с писалката по листа пред себе си още няколко минути и после отпусна ръка.

— Най-после. Готов съм — въздъхна облекчено той. — Сега ела при мен и ми покажи колко ме обичаш.

Алиса чакаше отговор на писмата си. Времето течеше мъчително — гаденето се усили, повръщането зачести. Тя не знаеше кога ще й се случи и се налагаше да бяга от стаята, давейки се. Това затрудни много работата й. Мистър Уолш вероятно си мислеше, че тя е много болна, защото се случваше да го спира два пъти на един ден по средата на изречението, за да изхвърчи навън.

По съвета на Мейвис започна да носи сухи, корави бисквити в джобовете на дрехата си и да си похапва, когато й прилошаваше. Те помогнаха малко и Алиса бе благодарна, че Мейвис е до нея и знае добре какво е необходимо за бъдещата майка.

Работата не напредваше според очакванията на мистър Уолш и той определи нов срок — есента. Удвоиха работниците и това създаде много грижи на Алиса. Отвличаше вниманието й през деня, но през нощта оставаше насаме със себе си. Мислеше си за мъничкото късче живот в себе си и за мъжа, който бе посял семето. Радостта се сменяше с мъка, младата жена се опитваше да предвиди реакцията на Морган към нероденото им дете. Тя лежеше будна по цели нощи и обмисляше какво щеше да направи дукът за нея и бебето. Предполагаше, че той ще им осигури някаква пожизнена рента. Може би щеше да купи и къща, където никой не я познаваше. Преди няколко години мисис Стратън й бе разказвала за най-малката дъщеря на лейди Хармън, Ана, която била опозорена от лорд Албърт Джонсън. Ана била изпратена в Италия да роди и никой не я бе виждал оттогава. Но Алиса знаеше, че толкова голяма промяна в живота й — да напусне родната си страна — бе невъзможна.

Мисълта за женитба често се прокрадваше в ума й, но като си припомняше отношението на Морган към брака, тя потискаше подобни романтични идеи. Той едва ли би й предложил отново да му стане жена. И все пак една малка непокорна струна в сърцето й й припяваше, че дукът би се оженил за нея от привързаност, а не по задължение. Тя хранеше тази илюзия дълбоко в душата си. Каквото и да беше крайното му решение, Алиса вече знаеше, че ще трябва да се откаже от гордостта си и да приеме желанието му. Въпреки различията между тях, тя бе убедена, че Морган ще направи всичко възможно, за да подпомогне нея и детето. Но на първо място в съзнанието й бе опазването на този малък живот в утробата й, от който в началото се бе страхувала, после отхвърляла, а сега обичаше безумно. Защото за първи път в живота й някой щеше да й принадлежи изцяло. И тя щеше да закриля и опази детето си с цената на живота си. Нямаше да позволи на никого да го нарани.

Нямаше значение къде ще се установи. Щеше да се представи за вдовица, за да не лепнат на детето епитета „копеле“. Винаги трепваше при тази мисъл, че едно невинно дете може да бъде низвергнато и жестоко наказано от обществото.

Болезнените спомени от нейното самотно детство се бяха врязали дълбоко в душата й и Алиса бе твърдо решена собственото й дете да живее в сигурност и никога да не изпита срам заради родителите и произхода си. Може би нямаше да е възможно детето да получи името, което му се полагаше по право, но пък щеше да има цялата любов, на която беше способна. Това дете щеше да знае колко много го обича и иска тя и никога нямаше да бъде пренебрегвано.

Всички прозорци бяха отворени, за да нахлува топлият юлски бриз. Беше неделя и Уестгейт Менър си почиваше, странно спокоен без ударите на чукове и стърженето на триони.

Алиса седеше тихо в креслото си и пиеше чай с Пъркинс, мисис Стратън, Мейвис, Нед и Луси. Цялото внимание бе съсредоточено върху стария иконом, който четеше на глас от „Лондон Таймс“ отзвука за сватбата на Тристан и Каролайн. Въпреки че вестникът бе от няколко седмици, подробностите от грандиозното събитие бяха описани в изящна проза и всички се наслаждаваха, сякаш бяха присъствали.