Ейдриън Басо - Интимно предателство

— Стига с тия сълзи — засмя се бавачката, усетила мокрото си рамо. — Нещата ще се оправят, ще видиш! Сега ми кажи как се чувстваш.

— Ужасно — изстена Алиса, благодарна, че има с кого да говори за неприятните си изживявания. — Изморена съм постоянно, гади ми се, щом погледна храна.

Мейвис поклати глава с разбиране.

— И с майка ти беше така. Не се безпокой, това ще мине.

Тя мълчаливо взе снежнобяла кърпа и попи сълзите на момичето. Те побъбриха доста дълго и решиха, че бебето ще се роди някъде около Коледа.

Алиса отпиваше от слабия чай и се чувстваше значително по-добре, облекчена, че няма повече нужда да се крие от действителността. Щеше да се свърже с дука и да намерят някакво благоприятно решение. Прекара останалата част от деня на бюрото си в писане на писмо до Морган. Нямаше ни най-малка представа, какво да му каже. Накрая успя да подреди няколко изречения, с които се интересуваше за здравето му и го питаше какъв подарък би я посъветвал да купи за сватбата на Тристан и Каролайн. Направи две копия на написаното, запечата писмата с восък и адресира едното до Рамсгейт, а другото до Лондон, защото не знаеше къде може да намери дука в момента. После смело написа „лично“ с надеждата, че той веднага ще забележи надписа и ще побърза да се появи в имението. Чак сега се почувства почти спокойна.

Но Морган не получи известието й.

Хенри Дюпон харесваше да бъде шпионин. Обичаше силните вълнения и опасността. И, разбира се — парите. Не беше от тези, които вярваха в някакви си каузи и идеи. Привличаше го играта.

Фактът, че шпионската дейност се наказваше със смърт, не го тревожеше. Първо трябваше да го хванат, после щяха да го съдят. А Хенри нямаше никакво намерение да им дава подобна възможност. Никога. Той беше умен. Далеч по-умен от британските власти.

Да получава информация за французите, бе детска игра. Тъй наречената английска аристокрация бе твърде осведомена и много бъбрива. Няколко питиета, няколко раздавания на карти и хоп! Ставаше му ясно кой има достъп до важни документи в Министерството на войната. Щом набележеше целта, не му представляваше никаква трудност да открие някой от обслужващия персонал, на съответната личност — слугите се сменяха толкова често, колкото и модните дрехи. След като вербуваше подходящия човек, идваше ред на Фолкън.

След толкова време на съвместна работа Хенри и сега се възхищаваше на таланта му. Въпреки че самият той го бе обучил, подозираше, че вече е далеч под професионалното ниво на ученика си — хитър, ловък и безмилостен.

Маделин Дюпон влезе в стаята и прекъсна работата му. Бе облечена в тънка, прозрачна дреха, хлабаво пристегната на кръста. Тя пресече стаята и седна близо до него. Протегна ръка, прокара пръсти през косата му, като се опитваше да привлече внимание. Бяха прекарали няколко часа в леглото, но споменът за податливото, меко женско тяло го възбуди отново.

— Ела да си легнем пак, Хенри — изръмжа жената и съблазнително погали гърдите си. — Самотно ми е без теб.

— Ти си една ненаситна уличница — процеди мъжът с отвращение. — Знаеш, че трябва да копирам тези документи и да ги върна на Фолкън до тази вечер. Иначе собственикът ще забележи липсата.

— Но ти си тук вече толкова време — нацупи се Маделин. — Друг път не си се бавил толкова.

— Използвам нов код. Много е сложно и изисква голямо внимание.

— Различен код? И защо? По каква причина Фолкън изисква тази непрекъсната смяна?

— Сменихме куриерите и Фолкън не иска да разберат самоличността му, ако хванат този. Умно, нали?

Маделин му направи физиономия, която показваше мнението й по въпроса.

— Ако не те познавах по-добре, щях да си мисля, че ревнуваш от Фолкън — подразни я Хенри.

— Ха! — тръсна тя дългата си тъмна коса. — Що за смехотворна идея!

Маделин не му беше сестра, а любовница и съучастничка. Бе му толкова вярна в личния живот, колкото той създаваше впечатление, че е привързан към нея на обществени места.

Историята бе необикновена. Двете малки хлапета скитаха по разрушените от революцията улици на Париж, когато Филип Лобер ги откри. Той бягаше от страната и му бе добре платено да изведе зад граница двете деца на сестра си. Но той бе захвърлил малките на произвола на съдбата и те умряха. Филип бе отчаян от загубата, защото така нямаше да получи настойничество, а оттам и достъп до парите на Дюпон. И той реши да замести починалите деца с други. След като сестра му и съпругът й бяха гилотинирани, Филип, вече извън Франция, успя да се добере до настойничеството и богатството, вложено в чуждестранни банки. Тримата се установиха в Англия и бяха приютени от английското общество: две малки сирачета и техният чичо, благородник, който бе успял да спаси децата от смъртта.