Ейдриън Басо - Интимно предателство

— Защо е толкова важно да го намерите, мистър Бартлет? — Лошото предчувствие не напускаше Алиса.

— Когато е умрял, лорд Карингтън е оставил значителна сума от неплатени сметки. — Адвокатът извади документите от кожената кесия, която държеше в скута си.

Алиса вдигна уплашено очи към него:

— Не е възможно. Лорд Карингтън е продал Уестгейт Менър на търг. Би трябвало тази сума да покрие дълговете от хазарта.

— Парите от продажбата баща ви е похарчил, преди да умре. — Бартлет посочи дебелата купчина книжа. — Това не са сметки от хазартни дългове, лейди Алиса, а търговски: за шивач, обущар, наем за жилището и други подобни. Сега те би трябвало да бъдат изплатени от новия наследник и ако ние не открием чичо ви, вие сте отговорна за тези дългове.

— Колко? — попита Алиса, а лицето й бе добило пепеляв оттенък.

— Общата сума възлиза на около шест хиляди лири.

Шест хиляди! Алиса бавно издиша въздуха, който бе задържала, за да приеме новината. Стомахът й се сви на топка и тя постави треперещата си ръка на устните, за да спре напиращия вик. „Господ да ми е на помощ: Дано това да е някаква грешка.“ Но щом отново погледна към адвоката, тя разбра, че нямаше никаква грешка.

— И какво ще стане, ако не мога да платя?

Мистър Бартлет прехапа устни, преди да отговори:

— Длъжниците, които не могат да платят, отиват в затвора Нюгейт — каза той с възможно най-мекия си глас.

— И аз предполагах, че е така, мистър Бартлет. — Алиса прекоси стаята и взе необходимите документи от бюрото си. Почувства как гърлото й се стяга, а ужасът от това, което се канеше да направи, разтърси тялото й. Тя мълчаливо протегна ръката си с хартията към адвоката:

— Вложих известна сума пари преди няколко години и сега притежавам скромна къща в покрайнините на селото. Ако я продам и изтегля инвестициите си, мислите ли, че ще набавя необходимото, за да платя дълговете?

Говореше спокойно, но мъжът виждаше какво й коства подобно решение. Той бегло погледна документите, защото вече бе решил твърдо да покрие разликата със собствени пари.

— Сигурен съм, че това ще е достатъчно. Надявам се, че ще ми разрешите да действам от ваше име.

— Ще ви бъда безкрайно благодарна, мистър Бартлет — бързо каза Алиса и го изчака да приближи изхода на библиотеката. — Искрено ви благодаря за проявената доброта.

Бартлет видя тъгата в зелените й очи. Усмихна й се окуражаващо и излезе.

Щом вратата се затвори след него, Алиса бавно се свлече на пода. Умът й отказа да работи, в главата й остана една-единствена мисъл — вече нямаше нищо, абсолютно нищо, от което да преживява.

— Мислиш ли, че отец Джеймисън ще може да ми помогне да си запазя работата, Мейвис? — питаше Алиса бавачката си.

През цялата седмица след срещата й с Бартлет тя търсеше нещо, от което да се прехранва. Напразно. В пълно отчаяние моли за помощ местния викарий с надеждата, че ще й даде поне препоръка. За нейна изненада, той предложи да се свърже със сестра си в Корнуол, дама със значителни доходи, която би могла да знае някое семейство, нуждаещо се от гувернантка или компаньонка.

— Сигурна съм, че Джеймисън ще направи всичко по силите си — подсмърчаше Мейвис. — Той е добър човек, въпреки че носи расо.

Тя не изпитваше уважение към служителите на църквата и използваше всяка възможност да изрази мнението си.

Двете жени бяха в спалнята на господарите на имението. Подреждаха личните вещи на лорд Карингтън, за да разчистят къщата за новия собственик.

— Добре, въпреки че не одобрявам напълно отец Джеймисън, аз съм му благодарна за помощта!

Мейвис спря работата си и извърна лице от Алиса. Гласът й натежа от напиращите сълзи и тя напразно се опитваше да проговори.

— Как бих искала да можех да се грижа за теб, както когато беше мъничко, безпомощно бебе. Къса ми се сърцето, като си помисля, че ще стоиш затворена с няколко досадни деца и ще погубваш младостта и красотата си. — Мейвис извади носна кърпичка от джоба на престилката и шумно си издуха носа.

— О, Мейвис! — Алиса се втурна и успокоително я прегърна. — Трудно може да се каже, че съм красива, пък и младостта ми остана някъде в миналото. Бих желала единствено да ми достигнат интелигентността, упоритостта и твърдостта на духа, за да премина през този свят.

— Това не е честно — отговори й Мейвис. — Ти си лейди, родена и възпитана като лейди. Трябва да се омъжиш, да имаш деца, които да обичаш, и съпруг, който да те пази и да се грижи за теб. Да не живееш с безпокойство за прехраната си.