Хаим Оливер: Фалшификаторът от черния кос

Спорът продължи дълго и енергично, толкова енергично, че забравиха да питат майката на Тони. А когато я запитаха, тя даде един съвсем недвусмислен отговор: не желае тя никакъв сакат син в своя дом, па бил той и гений. Тя иска да си има едно здраво момче, което да се ожени и да я дари с внуци, па нека да е обикновено като другите и нека пасе козите край езерото под Черното бърдо (на английски Блек бърд).

Шефът също имаше ясно становище по проблема.

— Виж какво, Ник — казваше той, — колкото и голяма да е загубата, която човечеството ще понесе с премахването на болния гений Тони, тя е нищо в сравнение с печалбата, която ще получи здравият мъж Тони, защото тази печалба се нарича човешко достойнство. Драги Ник, на нашата грешна планета свръхчовеци има предостатъчно, а човеци, ЧОВЕЦИ, момчето ми, малко. Не е ли за предпочитане да полагаме повече грижи за конкретната единица, поне толкова, колкото полагаме за абстрактното множество, което между впрочем се състои от конкретни единици? А ако Тони и след операцията запази дарбата си, толкова по-добре за човечеството. Ясна ли ти е картинката?

Както виждате, макар и от друга гледна точка, мнението на Мирски напълно се покриваше с желанието на майката и опираше до всеизвестното становище на брадатия автор на „Пигмалион“.

Аз пък търсех компромис или по-скоро — синтез на двете тъй противоположни позиции. Желаех да видя Тони гений с всичко необозримо голямо, което това понятие съдържа, и в същото време — излекуван, върнат сред нормалните хора, със собствено човешко достойнство.

Къде ли не дирих подкрепа на своята теза: в институти, при видни учени, в наръчници по патология и криминалистика, прехвърлих даже Фройд и Ломброзо… Навсякъде имаше аргументи за и против, но никой не гарантираше възможността за едно съвместно съществуване на нормалното с гениалното, макар че ето на — идиотизмът наистина в доста незаконна форма, съжителствуваше в душата и тялото на едно нещастно момче с гениалността.

В края на краищата надделя майката.

И остана последният аргумент: скалпелът.

И ето ние стоим пред операционната и чакаме.

Часовникът показва три.

Три и една минута…

Три и две минути…

Три и три минути…

Стрелката едва се движи: тик-так… тик-так…

Тогава се задава Тони. На носилка.

Легнал под белия чаршаф, той както винаги си е полувесел-полутъжен и с учуден поглед открива новите страници, които големият свят разлиства пред него.

Наобикаляме го. Навеждаме се над него, блъскаме се, бръщолевим глупости, смеем се. Оживява дори флегматичният мистър Холивуд. Лекарят ни предупреждава да не вълнуваме пациента пред операцията.

Но ние не го слушаме. Бай Шими с айнщайновската коса се хили над лицето на Тони и маха пръсти пред очите му.

Габриел с тънките черни мустачки вика: „Хей, амиго, дръж се, после пием коктейл!“

Любомир с яките плещи боботи: „Хайде, другарче, оздравявай, че да ме научиш да се катеря, че моето е нищо“.

Добрев бърбори безсмислици, Дафна Флеминг с прелъстителното деколте гали момчето по ръката. Ричард Брук шармантно се усмихва, мистър Холивуд повтаря „Хайде-хайде, Тони!“, а Мирски мълчи.

Мълча и аз. Само майката плаче.

Но Тони не ни и забелязва дори: неговите очи — едното жълто-кафяво, другото синьо-зелено — са вперени в картината на стената, в онзи шарен букет полски цветя. После те бавно се плъзват надолу и се спират върху лицето на Дафна, където дълго остават неподвижни. Неочаквано той раздвижва бебешките си устни, свенливо се усмихва, заеква:

— Хубво, хубво…

И не знаем за кого го казва — за цветята или за Дафна.

Сетне в очите му проблясват лукави искри, той се ухилва и затананиква и всички млъкваме и се ослушваме, и в дългия бял коридор се търкулва познатата песничка:

— „Puppy love — Пупи — пупи — пупи…“

И звучи като ръченица.

Тази песен е последното нещо, което този ден чувам от него. Тя е изпята меко, нежно, с висок, малко дрезгав глас, който изтръгва сълзи от моите очи.

После прислужникът бута количката напред и Тони изчезва зад дебелите врати на операционната.

Отсреща часовникът показва три часа и десет минути.

После — три и половина.

После — четири.

И пет.

И шест.

Секундарникът тиктака: тик-так… тик-так… тик-так…

А оня мускул в гърдите, който се нарича човешко сърце, блъска, блъска, сякаш иска да изскочи:

Бам-бам!

Бам-бам!

Бам-бам!

Глупаво, глупаво човешко сърце…

октомври ’67, София