Хаим Оливер: Фалшификаторът от черния кос

— Разрешавам — каза Мирски. — А сега, моля, освободете помещението. И можете да си вземете бутилката и си допиете долу в бюфета. Ще дойда и аз. Данкин, преведи.

Данкин преведе. Фернандес се изправи, с високо вдигнати черни вежди. Беше пиян. Попита:

— Хайде-хайде?

И на лицето му се изписа такова огорчение! Очевидно в тази тиха стая пред бутилката сливова и охраняван от милиционери, той не се чувствуваше никак зле.

— Хайде-хайде! — отвърна едва ли не с чувство на вина Мирски. — Няма как, помещението ни трябва…

— О, сори! — провикна се операторът. — Жалявам! Регрет! — После се хвърли в обятията на Мирски и го прегърна. — Ти, мой френд, амиго, разбира?

Сетне направи същото с Добрев, с Данкин и накрая с мен.

С моя милост беше особено сърдечен. Дълго ме тупа по гърба и на своя англо-испано-френско-български език ми обясни, че аз съм най-големият художник, а той — най-големият оператор in the world. След което извади от джоба си няколко изрисувани салфетки и с гордост показа на всички моя подпис върху тях.

Той все още смяташе, че авторът на тия рисунки съм аз!

Часовникът показва три.

Стоим пред операционната зала на Медицинската академия и чакаме.

И мълчим.

Кротува дори капитан Добрев. А на мен гърлото ми се е свило на възел и устните ми са изпръхнали.

Чакаме.

Часовникът показва три. Секундарникът му отчайващо бавно тиктака: тик-так, тик-так… тик-так, тик-так…

А оня мускул в гърдите, който наричаме човешко сърце, блъска по-силно и по-бързо от часовника: бам-бам… бам-бам… бам-бам…

С усилия отклонявам очи от стрелката и ги отправям към картината на стената: букет полски цветя, и мисълта ми се връща към последните седмици, тъжните и смешни седмици с тъжните и весели разправии…

Нима можех да предположа, че краят на криминалния „случай Тони“ ще сложи началото на нов медицински „случай Тони“?

Споровете избухнаха веднага след процеса. Най-напред те се ограничиха в нашите служебни среди, сетне преминаха към медицинските и накрая обхванаха и висотите академични сфери. И колкото повече Тони отиваше „нагоре“, толкова повече той се превръщаше в един рядък в историята на медицината случай. Моят приятел постепенно, но сигурно се изплъзваше от ръцете ни и ставаше обект на изследвания и демонстрации в институти, кабинети и аули, и вече виждах как забравят, че в края на краищата той е и човек, който следва да бъде излекуван.

Един ден отидох при професор X, известен наш психиатър, който тъкмо се занимаваше с Тони: подлагаше го на психоанализи, електрошокове и всевъзможни тестове, наблюдаваше поведението му, анализираше рисунките му… Професор X беше във възторг, че има такова уникално опитно зайче.

— Тони е неоценим — каза той. — С негова помощ ще прокараме нови пътища в науката.

— Професоре, а какво ще стане по-нататък с него?

— Не съм сумирал още окончателните си изводи, но няма спор, че в лицето на Тони ние имаме едно рядко срещано в медицината явление, което би следвало да използуваме най-радикално. Естествено, ще се опитам да доведа неговото психофизическо състояние до по-нормално равнище. Освен това ще препоръчам Тони да бъде пратен да се учи при нашите най-добри художници, а по-късно да бъде командирован из големите музеи в чужбина и накрая да му бъде устроено едно прилично ателие, където би могъл да работи спокойно. Не се съмнявам, че в недалечно бъдеще ние ще бъдем свидетели на първата му самостоятелна изложба. Ще бъде сензация.

— Но ще си остане недъгав…

— Уви, неговият недъг е органичен. Той ще остане недъгав до края на своите дни. Но в същност какво значение има неговият недъг? В негово лице човечеството ще има един изключителен обект в областта на изобразителните изкуства…

Отидох при академик У, прочут наш хирург, който също така се бе занимал с Тони.

— Той трябва да се оперира — каза У безапелационно. — Длъжни сме да го върнем към нормалния свят. Гарантирам ви, че няколко седмици след операцията той ще стане здрав и прав мъж като мене и вас.

— Гарантирате ли, че неговата дарба ще се запази?

— Не, това не гарантирам, това никой не може да ви гарантира. Излекува ли се Тони, по всяка вероятност от тази негова тъй наречена „вродена гениалност“ едва ли ще остане нещо. Психически деформации…

Сетне присъствувах на една научна дискусия между две групи медицински светила, към които се присъединиха социолози, прависти и психолози. Едната група настояваше Тони час по-скоро да бъде опериран, защото тъй препоръчвали не знам кои световни капацитети и морални норми. Другата решително възразяваше на първата с аргумента, че Тони може да бъде лекуван и с други средства и че оперира ли се, той ще се превърне в обикновен човек, в резултат на което човечеството ще се лиши от един ярък свой представител.