Хаим Оливер: Фалшификаторът от черния кос

— По-нататък?

— По-нататък… бях принуден да залъжа Лорда с една полуистина, че съм предприел интересен бизнес, не му казах точно какъв. Тогава той извади от джоба си една стодоларова банкнота и ме попита аз ли съм я направил… Казах му, че ще му разкрия всичко вечерта, и го поканих на среща в 23,30 пред „Рубин“ край павилиона за закуски. Той се съгласи. Малко по-късно в хотела ми позвъни Стефана — това се случваше за първи път — и ми съобщи разтревожена, че в селото дошъл Лорда и я подпитал за мен — знае ли, че съм жив и прочие… Тогава се реших… Вечерта Лорда дойде…

— И го убихте! — изрече с матов глас Мирски. Чувствувах гнева, който клокочеше в него. — Но какво направихте преди това? Доколкото знаем, вие хвърлихте червената чанта край Дома на журналистите.

— Да, исках да изтрия всички следи.

— А синята чанта?…

Кръчмаров изненадано вдигна очи към Мирски.

— … която купихте от кооперация „Макаренко“?

— Взех я за Кети — отвърна замаян Кречмър — вместо червената… Донесох я в една амфора, която купих от рибарите.

Спомних си онзи първи ден в хола на „Рубин“: веселият и добър чичо Док и амфората, която тоя любовно полага в краката на своята Кети… Но тогава аз гледах като „пупи“.

— Разкажете как конкретно сте убили Лорда.

Кръчмаров дълго мълча, сетне бързо хвърли, сякаш за да се освободи от последните си задръжки:

— Всичко зависеше от точното разпределение на времето. В 23.25, когато крупието даде почивката, аз веднага излязох заедно с Кети и тръгнах към задния вход на хотела. Тя остана долу в парка, аз се качих пеша до седмия етаж. Минах към балконите и оттам — към стаята на Ричард Брук. Взех камата; бях я забелязал още през деня, когато Брук се върна от снимки. Канията пъхнах в куфара на Режисьора, а пък червената чанта на мис Карлова прехвърлих в стаята на Робинзон Голдсмит. Смятах, че с това ще създам впечатление на хаос, толкова повече, че през тия две-три минути едва не се сблъсках с мис Карлова и с оператора Фернандес, които излизаха от стаите си. Изобщо в коридорите имаше голямо движение и това доста ме улесни…

— Наистина много — каза Мирски. — Продължавайте!

— Аз… изтичах към павилиона. Забелязах Лорда отдалече, нея вечер имаше хубава луна. Беше се изправил до павилиона и чакаше. Аз отидох към него и…

— И забихте ножа в гърба му! — почти беззвучно прошепна Мирски. — И се върнахте при своята Кети и влязохте в казиното и продължихте да играете комар. Това вече знаем. Разкажете сега защо искахте да убиете Тони и собствената си жена.

— Не исках, не! Вярвайте ми, не исках! Това стана случайно. Когато чух, че Тони е в опасност при скалите, аз незабавно последвах автобуса, с който другите бяха тръгнали за Захариево.

— С какво?

— С мерцедеса на Голдсмит. Колата беше оставена отключена пред хотела още преди арестуването на евреина. Междувременно аз успях да кажа на Кети да ме чака пред училището и да извика там и Стефана. Аз… бях уплашен… много уплашен. Опасявах се от разкрития. Убеден бях, че рано или късно ще се разбере, че задържаният Голдсмит няма нищо общо с убийството и че ще почнат да ровят и около мен.

— И тъй, вие тръгвате с мерцедеса, оставяте го на единайсетия километър, а последните петстотин метра до селото изминавате пеша…

— Да. И когато влязох в селото и видях Тони на скалата, разбрах, че е настъпил краят. Трябваше да действувам… Обстоятелствата налагаха.

— Напълно ви разбирам. И как действувахте при тия така налагащи се обстоятелства?

— Пред училището дойде Кети, много разтревожена. Поисках й оръжие, тя донесе револвера. След малко на площада се появи и Стефана. Беше обезумяла, в плен на една от ония свои кризи. Исках да й обясня, че трябва да бягаме, но точно в този момент Тони започна да хвърля парите от скалата. Аз… как да кажа… също не съм добре с нервите… нощем не мога да спя… особено през последните нощи… загубих контрол над себе си и започнах да стрелям. Стефана се нахвърли върху мен, започна да ме блъска и бие, и дращи по лицето. И слава богу, иначе щях да улуча Тони… В замяна на това обаче аз изпаднах в сляпа ярост… В такова състояние не зная какво върша… Ударих я е револвера по главата, тя падна. Наблизо имаше някаква кола. Качихме Стефана и подкарах към шосето. Чух изстрели зад себе си, усетих как задните гуми спадат, но успях да се добера до единайсетия километър. Там се прехвърлих в мерцедеса и продължих до Златните пясъци. По-късно ми казаха, че Стефана е мъртва, а Тони ранен.