Хаим Оливер: Фалшификаторът от черния кос

(В съда Стефана даде някои обяснения, които хвърлиха пълна светлина върху събитията от онази драматична нощ. След като получила онова предупредително писмо от Кръчмаров, тя, уплашена не толкова за себе си, колкото за своя син, поискала от Тони да се качи незабавно в ателието и унищожи всичко. Тази нощ обаче Тони проявил някакво необяснимо упорство и отказал да изпълни волята на майката. Тогава тя отново прибягнала до заплахи и накрая, обзета от ония пристъпи на свиреп гняв, посегнала да го бие. Озлобен, потиснат, доведен до отчаяние, Тони отстъпил и се качил на скалите, но вместо да унищожи ателието и донесе останалите пари, той само грабнал ония долари, които демонстративно хвърлил над нас.

Днес, анализирайки тогавашната обстановка, откривам, че причина за това на пръв поглед необяснимо поведение на Тони съм бил и аз. По-точно — считам, че това поведение на Тони е било своеобразна реакция на неговото душевно състояние, израз на приятелските чувства, които тъкмо в този ден се зараждаха между нас — там пред читалището, край пеещата Дафна и на снимачната площадка, когато му подарих онази рисунка. За първи път този ден Тони бе усетил проява на искрено внимание от страна на страничен човек, за първи път някой не му се присмиваше, за първи път някой му подаваше ръка и не се гнусеше да стисне неговата мръсна длан… Може би е смело това мое твърдение, но аз мисля, че тъкмо в този ден у Тони са се пробудили първите искрици на човешко достойнство и че те именно са го накарали да се изкачи посред нощ на скалите и хвърли с гневен жест в лицето на цялото село подправените от него долари.)

— Така — рече Мирски. — Това е вече ясно. Накрая обяснете ни какво сте търсили в скалите днес преди обед. Доларите? Тони? Или двете заедно?

Кръчмаров замислено се усмихна:

— Зная, че няма да ми повярвате, но ще ви призная: днес се качих на скалите, защото имах желание да видя още веднъж местата, където в миналото съм прекарал толкова щастливи часове. Не крия също, че исках да прибера останалите пари и да изтрия окончателно всички следи… Знаех, че в ателието все още се намират големи количества хартия и бои. А що се отнася до Тони… не зная. Не го чувствувах вече като свой син.

— Кога решихте да отидете горе?

— Когато ме разпитвахте за самоубийството на Кети. Тогава, без да подозирате, че зная български, вие наредихте на своите сътрудници да ме пуснат да си замина, а на мистър Карлов — да изнесе всичко от ателието на Тони. От една друга ваша реплика пък, също непреведена на английски, разбрах, че Кети Браун не желае да говори. Пресметнах, че имам поне още един ден, за да доведа нещата до искания от мене край.

— А пък аз точно това исках да ви внуша — каза Мирски.

— Нима знаехте, че разбирам български?

— Да. Какво друго важно още сте чули на български език от нас?

— От мистър Карлов по време на закуската в хотела. Той съобщи на мис Карлова, че тръгва за Захариево, за да търси Тони, който бил избягал от болницата. В този момент стана ясно, че ми предстои да изиграя последната си карта. Трябваше на всяка цена да изпреваря мистър Карлов или поне да го обезвредя… Взех мерцедеса и тръгнах по петите му… до скалите и оттам — до пещерата…

— И какво конкретно възнамерявахте да направите там?

— Не зная… може би щях да задръстя входа на пещерата с камъни. Докато се освободят, аз щях да съм далече. Имах запазено място в самолета за Франкфурт на Майн.

— То обаче бе вече преотстъпено на друг — каза Мирски и стана. — Е, май че завършихме, а? Другари, имате ли въпроси?

Никой нямаше въпроси. Аз по-малко от другите.

— Изведете го!

Тогава Георги Кръчмаров, наречен още доктор Джордж Кречмър и Док, се изправи и остарял с десет години, закрачи към вратата.

Вече не приличаше на Шуберт.

Мирски доволно потри длани:

— Е, край, а?

— Отлична работа — рече капитан Добрев въодушевено. — Другарю Мирски, разреши ми да ти стисна ръката.

— Защо моята? — удиви се шефът. — На Карлов трябва ръката да стиснем. Ник, поздравявам те.

А аз седях в креслото и не мърдах. Чувствувах се безкрайно унижен. Все по-ясно разбирах, че този мой първи „самостоятелен“ случай се превърна в един от поредните блестящи случаи на Мирски и че в същност аз бях само една важна пионка върху таблото, с която играеше той. По-точно аз бях сондата, с която се пробиват пластовете, а Мирски — този, който наблюдава реакциите и прави изводите. Нещо повече — съзнавах, че бях послужил за примамка в капана, който Мирски бе устроил за престъпника. Една глупава, самонадеяна примамка, като онези патици, които ловците връзват пред гюмето, за да привлекат други още по-глупави гъски.