П Каст: Непокорна

Благодарим на нашия невероятен агент Меридит Бернстийн, която ни предложи идеята за вампирското училище.

Огромни благодарности на нашия екип от Сейнт Мартин: Дженифър Уайт, Ан-Мари Толберг, Матю Шиър, Карл и Уилкинс, Бритни Клайнфелтер, Кейти Хершбергер, Талия Рос, Майкъл Сторингс. Невероятно е да работиш с толкова прекрасни хора!

Благодарим на всички фенове на «Училище за вампири»

Благодарим на «Бездомни котки — Тулса» за тяхната подкрепа и чувството им за хумор, както и за всичко, което правят за котките. За да научите повече за тях и или за благотворителност, посетете www.strectcatstulsa.org. Кристин и аз обожаваме «Бездомни котки Тулса»

Те грачат! Грачат! Граченето на един глупав гарван не ме остави да мигна цяла нощ. (По-правилно е да се каже цял ден, защото както знаете, при вампирите денят и нощта са обърнати.) Както и да е, изобщо не можах да дремна тази нощ/ден. Но това е най-малкият ми проблем, защото животът може да бъде наистина скапан, когато приятелите ти са ти бесни. А аз без съмнение спечелих титлата за «най-голям гаф, с който да вбесиш приятелите си».

Персефона, голямата кобила, която чувствах като своя, откакто дойдох в «Дома на нощта», доближи муцуната си до мен и ме подуши. Целунах я нежно и продължих да я реша. Това винаги ми помагаше да мисля по-ясно и да се почувствам по-добре. А в момента имах нужда и от двете.

— Така… Досега успявах да избягвам Големия сблъсък цели два дни, но това вече не може да продължава. Знам, че те в момента са в столовата и вечерят, прекарват си весело заедно и изцяло са ми обърнали гръб.

Персефона изпръхтя и продължи да хрупа сено.

— Да, и аз мисля, че постъпиха много гадно. Вярно, че ги излъгах, но нямах друг избор. И да, скрих някои неща от тях, но за тяхно добро. Въздъхнах. Да, тази част със съживяването на Стиви Рей определено беше за тяхно добро. А това за мен и Лорън Блейк… това беше по-скоро за мое добро, все пак. — Персефона обърна едното си ухо към мен, явно слушаше. — Все пак ме съдят прекалено строго.

Персефона отново изпръхтя. Въздъхнах. По дяволите! Повече не можех да ги избягвам.

Потупах кобилата за последно и тръгнах към изхода на конюшнята, като преди това минах да оставя чесалото на мястото му.

Вдишах дълбоко миризмата на кон, кожа и сено и се оставих на успокояващото чувство, което тя ми носеше. Минавайки покрай прозореца, мярнах отражението си в стъклото и машинално посегнах да оправя рошавата си коса. Само от два месеца съм белязана като вампир-новак, а косата ми вече е чувствително по-здрава и гъста. А изключителната коса беше само една от промените, които се случваха с тялото ми. Някои от тях бяха невидими. Като например дарбата ми да управлявам петте елемента. Други пък бяха доста добре видими, като уникалните татуировки, които очертаваха лицето ми и продължаваха по врата, раменете и гърба ми. Сапфирените спирали продължаваха по целия ми гръб надолу, дори под кръста, но за това знаехме само аз, котката ми Нала и богинята Никс.

А и на кого можех да ги покажа?

— М-да, до вчера имаше не едно, а цели три гаджета — казах аз на отражението си в стъклото. — Но ти чудесно се оправи с този проблем, нали? Сега не само, че са точно нула, а и едва ли някой ще ти се довери в следващите… момент да помисля… да кажем милион години. О, да. С изключение на Афродита, която тотално откачи и избяга от тук преди два дни, защото внезапно се превърна в човек. А Стиви Рей тръгна да я гони, защото реши, че може би тя е причината за това. Бях направила магически кръг и я превърнах от кръвожадно чудовище в някакъв нов вид вампир с червен, запълнен полумесец. Все едно — казах си на глас. — Успя да объркаш живота на всеки, който се доближи до теб. Браво!

Устните ми леко потрепнаха и усетих сълзи да напират в очите ми. Не. Да се разхождам със зачервени очи няма да ми бъде от полза. Ако ставаше така, аз и приятелите ми можехме да се целунем (е, не буквално) и да забравим за всичко това още преди няколко дни. А сега се налагаше да се изправя пред тях и да намеря начин да поправя нещата.

Беше студена и мъглива декемврийска нощ. Газените лампи, подредени по пътеката от конюшните до сградата на училището, блещукаха като жълти ореоли и изглеждаха по старовремски красиво. Всъщност целият комплекс, в който се помещаваше «Домът на нощта», беше възхитителен и ми напомняше на замък от времето на крал Артур. Тук страшно ми харесва , си помислих аз. Тук съм у дома. Принадлежа на това място. Ще се сдобря с приятелите си и всичко ще бъде наред.