П Каст: Непокорна

Набързо си взех салата и една кока-кола, а после, стискайки таблата си с необичайна сила, от което пръстите ми побеляха, се приближих до нашата маса и седнах както обикновено до Деймиън.

Никой не ме погледна и всички внезапно млъкнаха. Не можех да понасям това. Искам да кажа, че няма по-неприятно от това, да се доближиш до групата на предполагаемите си приятели и те да млъкнат изведнъж, така че да ти стане ясно, че са говорили за теб.

— Здравейте — казах аз непринудено, вместо да побягна и да избухна в сълзи, както ми се искаше.

Никой не отговори.

— И така, какво става? — попитах аз директно Деймиън, защото знаех, че той е слабото място в решението да не ми говорят.

За съжаление вместо по-чувствителния и учтив Деймиън ми отговориха Близначките.

— Нищо не става, нали, сестра ми? — каза Шоуни.

— Точно така, нищо. Понеже на нас не може да ни се вярва да знаем каквото и да било — добави Ерин. — Сестра ми, ти нали знаеш, че сме абсолютно безнадеждни?

— Не го знаех до скоро, сестра ми. А ти?

— И аз така.

Близначките ме побъркваха. Да, аз имах тайни от тях. Да, излъгах ги. Но се налагаше. Е, поне за повечето неща. А тези техни изпълнения ми лазеха по нервите.

— Благодаря ви за този мил коментар. А сега ще попитам някой, който няма да ми отговори като участник в сериала «Клюкарки» — Отместих поглед от тях и се обърнах директно към Деймиън. Чух как изсъскаха възмутено и като че ли се готвеха да кажат нещо, за което се надявах някой ден да съжаляват. — Когато попитах какво става, всъщност исках да попитам дали си забелязал напоследък някакви страшни призрачни шумове като от пляскане на криле?

Деймиън е висок и много симпатичен, а кафявите му очи са искрени, топли и изразителни, но в този момент бяха предпазливи и почти хладни.

— Страшни призрачни шумове от пляскане на криле? Не, нямам представа за какво говориш.

Сърцето ми потръпна от дистанцирания му тон, но си казах, че все пак той отговори на въпроса ми.

— Като идвах насам от конюшните, по пътя нещо ме нападна в тъмното. Не можах да го видя добре, но беше студено и остави драскотина на ръката ми.

Вдигнах ръката си да им покажа, но там вече нямаше никаква драскотина. Страхотно.

Шоуни и Ерин изсумтяха едновременно. Деймиън изглеждаше много, много тъжен. Отворих уста да им обясня, че на ръката ми току-що имаше драскотина, но в този момент пристигна Джак.

— Извинявам се, че закъснях, но като си облякох блузата, видях огромно нетно точно отпред. Можете ли да си представите? — каза той набързо и остави таблата си на масата.

— Петно? Не е на онзи красив пуловер с дълъг ръкав на Армани, който ти подарих за Коледа, нали? — попита Деймиън и се отмести, за да направи място на приятеля си.

— О, боже мой, не. Никога не бих разлял нещо върху него. Обожавам го и… — думите му увиснаха във въздуха, когато отмести поглед от Деймиън към мен. — О, здравей, Зоуи.

— Здравей, Джак — отвърнах аз и му се усмихнах.

Джак и Деймиън са гаджета. Приятелите ми и всички останали около нас, които не са тесногръди сноби, нямат нищо против тази хомосексуална връзка.

— Не очаквах да те видя тук — каза Джак. — Мислех си, че ти още… ами… — Той млъкна с неудобство и се изчерви.

— Мислеше си, че все още се крия в стаята си? — довърших вместо него.

Той кимна.

— Ами не. Приключих с тази част.

— Да, ала-бала… — започна Ерин с префърцунен глас, но преди да успее да си довърши репликата, отвън се разнесе натрапчиво силен кикот. Вратата зад нас се отвори със замах и всички се обърнаха.

Афродита влетя в залата със смях. Мяташе погледи към Дарий, един от бодигардовете на училището. Той беше сред най-младите и най-красиви «Синове на Еребус», воините, които защитаваха «Дома на нощта» Бях впечатлена от безгрижния и хладнокръвен начин, по който се държеше Афродита. Само преди два дни тя едва не умря, а после напълно побесня от превръщането си в обикновен човек — сапфиреният полумесец, който всички новаци имат на челата си, изчезна от лицето й.

Бях останала с впечатление, че Афродита се е превърнала в човек, но сега ясно виждах, че отново има полумесец на челото. Тя хвърли пренебрежителен и високомерен поглед към учениците в столовата и после насочи вниманието си обратно към Дарий, като сложи ръка на гърдите му.

— Беше много мило от твоя страна да ме изпратиш дотук. Беше прав, нямаше нужда да минат цели два дни, преди да ми съкратят ваканцията. След всички ужаси, които се случват, е по-добре да стоя в «Дома на нощта», където ще бъда добре защитена. А и след като казваш, че ще пазиш пред вратата на общежитието ни, то именно тук е най-безопасното и привлекателно място, където мога да се намирам — измърка тя.