Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Внимателно повдигнах маската и поех въздух. Той бе ужасяващо студен. Духаше пронизващ до костите вятър. Но въздухът изглеждаше чист, по-точно — стерилен.

Стерилност. Всичко тук бе просмукано с нея. Небето изглеждаше абсолютно и безпределно черно, но ние по някакъв странен начин виждахме звезди и планети, подобни на безобразни купища сгурия. Очите ни ясно различаваха, че и едните, и другите се движат по хаотични траектории. Това бяха петна от още по-дълбока тъмнина, която означаваше не липса, а направо отрицание на светлината. Стояхме насред гола равнина — сива, плоска, равна, сякаш отлята от железобетон. Наоколо нямаше нищо освен разхвърляни навсякъде камъни. Сред тях не можеха да се намерят два еднакви, но всички бяха безформени. Почвата излъчваше светлина. Не се различаваше какво има в далечината. Струваше ни се обаче, че равнината е безкрайна — нито хоризонт, нито някакви препятствия за окото, нито движение, нито звук — свят, лишен от посоки. И над всичко — печалният писък на вятъра.

Случвало ми се е да виждам какви ли не гадории, но подобно нещо… Не, все пак най-ужасното бе и си остава копието на дъщеря ни в детското креватче.

Джини също свали маската си и като мен я окачи на бутилката. Цялата трепереше от студ. Беше се обгърнала с ръце, та поне малко да се сгрее.

— Аз м-мислех, ч-че ще се озовем сред пламъци — рече тя. Подходящо изказване. Впрочем в исторически моменти се правят само такива.

— Данте описва седмия кръг на Ада като място, където царства студът — бавно й отвърнах. — Изглежда той е знаел нещо по въпроса. Къде сме?

— Не зная. Ако вълшебството с името е успяло, ако изобщо нашето вълшебство е успяло… ние сме на някаква планета… При условие, че в случая думата „планета“ има някакъв смисъл… Вал би трябвало да е тук. Наблизо. Или по-точно ще бъде. (Естествено, ние направихме всичко възможно да пристигнем по-рано от нея във времето).

— Не ми прилича на онова, което разказваха предишните експедиции.

— Не, техният пренос бе друг. Ритуалите ни бяха различни. Освен това ние се движехме срещу течението на времето, така че ще ни е по-лесно да се върнем.

Междувременно Сварталф изчезна зад един камък. Това не ми хареса.

— Kommen Siе zuruск! 47 47 Върнете се обратно! (нем.) — закрещях, мъчейки се да надвия свистенето на вятъра. — Retournez vouz! 48 48 Върнете се! (фр.)

Нямах време да се учудя, като разбрах, че преди прехвърлянето ни Лобачевски е запечатал в моя мозък френски и немски език. Ей Богу — и руски!

— Идвам — чух глас зад гърба си. Обърнах се. Котаракът изчезна… там, а сега идваше към нас от обратната страна.

— Изкривяване на пространството — каза Джини. — Виж, Сварталф стъпва твърдо, а следите от лапите му са на зигзаг, като че ли е пиян. Той се движи по крива линия. Така е само на някакви си пет-шест метра. А какво ли щеше да е, ако беше на няколко километра от нас?

Огледах се, присвил очи.

— Всичко изглежда праволинейно.

— Така и трябва да бъде, докато сме неподвижни. Бр-р… Да направим нещо, за да стане по-топло.

Тя извади от чантичката си сгъваемата вълшебна пръчка. Звездата на върха и не блестеше, а едва тлееше, но телата ни обгърна ласкавата топлина, излъчвана от нея. Честно казано, стана дори прекалено горещо, аз се изпотих. Вероятно Адската вселена обладаваше такава висока ентропия и процесът на термодинамично разпадане в нея бе толкова всеобхватен, че и слабото въздействие предизвика голям ефект.

Сварталф вече бе до нас. Огледах с безпокойство равнината и промърморих:

— Очакват ни големи трудности. Какво можем да им противопоставим?

— Две обстоятелства са благоприятни за нас — отвърна ми Джини. — Първото: вълшебството на прехвърлянето се оказа наистина ефикасно. Влиянието му продължава. То ни пази и до известна степен изравнява флуктуациите. Благодарение на него обстановката прилича на земната. Второто: демоните предварително са знаели къде и кога да чакат предишните експедиции. Имали са достатъчно време да подготвят най-различни гадни номера. А ние се промъкнахме тук незабелязано — тя отметна къдрицата от челото си и добави твърдо: — Мисля, че едва когато потеглим, ще възникнат проблемите.

— А трябва ли да вървим?

— Да. Откъде накъде похитителят ще се върне именно тук, в пустинята? Нямаше как да се озовем точно на нужното място. Помълчи малко, сега ще определя посоката.

Тя вдигна нагоре пергамента с името „Виктрикс“ и изпя заклинанието. Вълшебната пръчка недвусмислено се обърна към нужната посока. Ала магическото кристално кълбо си остана тъмно — никакъв намек колко дълъг ще е пътят ни и какво ни чака занапред. Твърде странно бе пространство-времето тук.