Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Тогава бяхме попаднали в седловидна точка. Ето защо Джини се понесе на една страна, а аз на друга. Пътищата ни се разделиха заради изкривяването на пространството. Опитът ми да я догоня беше безполезен. В моята област линиите на посоката към нея рязко извиваха в съвсем друго направление. Направих грешка и се мятах от геометрия в геометрия. Оказвайки се в огромна гънка на пространството, аз се понесох към гибел.

Нито един смъртен не може да избегне приготвената му участ. Но Бойаи не бе смъртен. Преди повече от сто години духът му се бе освободил от скъпоценната за всеки човек, ала толкова ограничена по възможности плът. Към природния му гений са се добавили знанията и уменията, придобити през тези години. Математикът успя да постигне взаимно разбиране с Джини и да се възползва от помощта й. Така че тялото на Сварталф за него от капан се превърна в оръжие, с което можеше да се разпорежда по свое усмотрение. На Бойаи моментално му стана ясно как се променя всичко наоколо, мигновено състави и реши наум уравнението, според което се извършваха промените. Изчисли свойствата им, точно предвиди следващите вариации на изкривяването на пространството. И всичко това за частици от секундата. Лавираше във вихъра на измененията като футболист, устремил се към заветната врата.

Той победи. И тъй като не разполагаше с друг глас, запя песен, която пеят котараците след успешен бой със съперника си или след съвкупление със самка. Рязко променяйки курса, ние полетяхме над планините и се устремихме към нашата цел.

Пътят ни не беше постлан с рози. Не биваше нито за миг да отслабваме бдителността си и се налагаше да реагираме светкавично. Често грешахме и за малко не катастрофирахме. Наложи се за миг да пусна ръката на Джини. Метлата отново се отклони встрани. На един завой пък едва не се сблъскахме. После под въздействие на изключително мощно гравитационно поле пространството рязко се огъна и метлите ни без малко да се забият в земята… От тласъка очите ми изхвръкнаха от орбитите, а стомахът ми се качи в гърлото. Завъртяхме се като пумпали, когато силата на тежестта мигновено спадна. Прелетяхме през гънката на пространството, вместо да я заобиколим, и внезапно се озовахме на друго място. Попаднахме в област, където в хиперпространството имаше толкова малко енергия, че метлите престанаха да работят. Измъкнахме се оттам благодарение на инерцията и на аеродинамичните им свойства…

Досега имахме сили да летим. Видяхме, че равнината свършва с планинска верига. На километри наоколо — купища скелети. И пропаст, която сякаш нямаше край. И море от лава, над което се издигаха огнени езици и стълбове дим. Бързо нахлузихме маските си, преди лютивият пушек да разяде дробовете ни. Краят на равнината бе още далеч, но да летим стана сравнително по-леко, полетът не изискваше цялото ни внимание. Възползвахме се от това. Джини извади кълбото — бледото сияние показваше, че целта ни е близко.

Пуснах ръката й. Не ми се искаше да го правя, но ръцете вече ни боляха от напрежение — ако не се бяхме хванали, пак щяхме да се отклоним в различни посоки. Известно време се придвижвахме сред тишина, оглеждахме се.

Тишина… Вятърът остана някъде назад. Нищо не нарушаваше тишината, само шумът от прорязвания от метлите въздух. Миризмата на гробище ставаше по-силна. Задъхвахме се от топлия, пропит с гадна воня въздух, но все пак можеше да се диша. Небето пак беше черно, а на него — по-черни от самата чернота — бавно пълзяха планети. Понякога почти над главите ни прелитаха огромни метеорити. Скоростта им не бе много по-голяма от нашата. Те изчезваха извън пределите на затворената атмосфера на този свят без хоризонти.

От време на време пламваше експлозия и всичко кънтеше от боботещ грохот.

Както и преди, пътя ни осветяваше единствено унилата светлина, излъчвана от почвата. Вече летяхме покрай огромно блато, огромно като всичко в този свят. В далечината се забелязваха други блата и езера и там, където кипваше гнилостната пяна, повърхността им матово проблясваше. Извисяваха се дебели и криви дървета с преплетени клони. Над водата, в която плаваха остатъци от дървета, коленичеха мрачно кипариси. Мъртви бяха тръстиките, обхванали в плътна прегръдка бреговете. През сумрака пълзяха жълти изпарения. Средата на блатата се разтваряше в мъгла, която бавно набъбваше и изхвърляше все нови и нови езици.

Далеч напред ниско надвисналите облаци се обагряха с тревожна червеникава светлина. Внезапно пространството потрепери и ние се оказахме под него.