Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Оглушаваха ни звуци, буря от звуци: вопли, барабанен бой, виене на тръби. Облаците се разтвориха и се появи празно пространство, в което гореше огън, висок колкото кула. От него лъхаше страшна горещина. Стори ми се, че към нас е насочен огромен месарски нож. В пламъците се гърчеха и пищяха някакви същества — не можех да различа точно какви. А около огъня танцуваха хора — черни, кльощави като мумии и голи. Те ни съзряха и оглушителен вик проряза пращенето на пламъците. Тамтамите захванаха да бият в хор: „Бум-та-та-бум. Бум-та-та-бум.“ От обезлистените дървета изхвръкна ято птици. По големина и окраска приличаха на ястреби, но черепите и лапите им с безмилостно извити нокти бяха оголени и лишени от плът.

Сварталф засъска предизвикателно, даде газ и птиците изостанаха. Внезапно на няколко километра пред нас също забарабаниха тамтами. А зад тях, шепнешком, още и още: „Бум-та-бум. Бум-та-та-бум…“

Джини ми махна с ръка и аз се приближих до нея. Видът й бе мрачен.

— Ако не греша — рече тя, — това са „говорещи барабани“ и новината за нас се предава все по-надалече.

Лявата ми ръка стисна дръжката на сабята.

— Какво ще правим?

— Ще променим посоката. Ще се опитаме да минем от другата страна.

След страшната горещина на огъня вятърът ни се струваше почти приятен. Сега въздухът бе прохладен, чист, без зловония. Прелетяхме над редица от долмени и моментално стана студено. Под нас се простираше гола пустош, в нея растяха само вечнозелените храсти на калуната. Там се биеха две армии. Сигурно правеха това столетия наред: мнозина бяха облечени с плетени ризници и с островърхи шлемове, другите — в кожи и дрехи от грубо платно. Оръжието им беше мечове, брадви и копия. До нас достигаха звън на желязо, тътрене на крака, носещи смърт звуци на попаднал в целта удар. Но нито викове, нито тръби, нито дори мъчително като стържене на пила дишане. Мъртъвците продължаваха да се сражават изморено и безнадеждно. И тази война няма да има край.

Преминахме над пустошта, завихме и отново се устремихме към целта си. Прелетяхме над гора от бесилки, над река, чийто шум приличаше на плач. Поривите на вятъра ни опръскаха с капки — те бяха топли и солени. Изтърпяхме горещината и отровните изпарения, издигащи се от пътища, по които пълзяха някакви механични талиги. Предницата на всяка почти опираше нос в задния край на предишната. Ширината на тази мрежа от пътища достигаше няколко километра, а дължината й не зная, нито и с каква цел е била създадена. После прелетяхме над окопи и ями от взривове. И тук не се бе запазило нищо, освен ръждясало оръдие и едно знаме, забито в чест на някаква победа. То отдавна беше излиняло, сега цветът му бе сивкав.

Хълмовете се точеха безкрай, устремяваха се все по-нагоре и последната верига беше толкова висока, че трябваше да си сложим маските. Летяхме през теснини, пазейки се от падащите отдолу нагоре камъни.

Зад планинската верига пред погледа ни се разкри пак безкрайна, осеяна с големи кръгли камъни равнина. Далеч напред се извисяваха гигантски черни кули. От такова разстояние изглеждаха като играчки. Магическото кълбо цялото засвети, вълшебната пръчка подскочи в ръката на Джини, сочейки кулите.

— Кълна се в Хеката 50 50 Хеката — в гръцката митология — богиня на мрака, нощните видения и чародейства. Бел.прев. — извика Джини. — ЕТО ГО!

Летяхме плътно един до друг. Въздухът пак бе студен и с вой и плач се носеше покрай нас. Миришеше на сяра и мокро желязо. Метлите ни се издигаха все по-високо, кракът на Джини докосваше моя, движенията ни бяха точно съгласувани.

Наблюдавахме кълбото. Сварталф-Бойаи бе проврял главата си под ръката на Джини и също гледаше. На такова близко разстояние, пък и пространството бе почти със земната геометрия — магическото кълбо работеше добре. Джини оправи настройката и ние видяхме замъка. Той бе съвършено черен, а размерите и формата му — чудовищни! Но имаше ли изобщо форма? Беше се разпълзял на всички страни, протягаше се нагоре, подземията му навлизаха дълбоко под земята. Нищо не съединяваше отделните му части — нищо, освен чудовищна грозота. Тук извисяващ се над кубическа кула островърх покрив, там кубе, обсипано с издутини като с циреи, а от другата страна — огромен каменен зъбер, надвиснал над врата с неправилна форма… Цели квадратни километри уродливост, построена без всякакъв план. И гъмжило от дяволи с най-различен облик.