Йон Линдквист - Малка звезда

Ула притича през публиката, пеейки „The Worrying Kind“ и Юхан протегна ръка. А Ула не само докосна ръката му. За момент я стисна и погледна Юхан в очите, докато пееше: „Be good for goodness sake.“ Думите и докосването го разтърсиха.

Юхан знае, че е нелепо. Той е на трийсет и две години, а е вманиачен по някаква знаменитост. Снима ръката си с телефона, въртя думите „be good for goodness sake“ из главата си отново и отново, все едно са мисъл на някакъв гуру, линия, която да следва в живота си. Знае, че е нелепо, но не му пука, иска да се отдаде на радостта си.

Чува писъците наоколо, но ги филтрира през собственото си преживяване, тълкува ги като викове на радост и веселие. О, обича и АББА, а това момиче пее невероятно; но точно сега не това е важното.

Той работи като дърводелец и веднага разпознава звука зад ухото си. Бормашина. Все пак обаче не свързва звука с мъчителното пробождане в гърба — прекалено невероятно е. Едва след второто пробождане чува как оборотите на бормашината се забавят и същевременно усеща разтърсваща болка в костите.

Обръща се и бургията се забива в гърдите му; белият му дроб е пробит и той започва да кашля кръв. Бургията е извадена и той отваря уста, за да отправи призив, молитва. За част от секундата успява да различи въртящата се спирала, преди контурите ѝ да се размажат и тя да се забие в окото му.

Елси Карлсон ги беше виждала как идват и си отиват. Работеше тук още от времето на Егон Шерман, но ако трябваше да избира, би дала гласа си за Босе Ларшон. Не че на Ласе му имаше нещо, нито пък на новия, но Босе Ларшон умееше да излъчва сърдечност като никой друг. Едно време това се ценеше.

Обикновено е достатъчно да дойдеш около два часа, за да си намериш място, но днес изглежда участва някой особено популярен и се налага Елси да седи на проходилката си. В интерес на истината, вече ѝ се иска да свършва, понеже здравата се умори. Човек очаква някой младеж да се сети да ѝ предложи мястото си, но времената не са такива.

Мелодията в момента е приятна, а момичето се справя чудесно. Доколкото Елси си спомня, то не участва в репетициите — това е уникален случай. А може би просто Елси го е забравила. Напоследък ѝ се случва все по-често.

Някаква суматоха сред седалките привлича вниманието ѝ. Няколко души са скочили от местата си и бягат. Странно. Обикновено започне ли телевизионното излъчване, дисциплината е желязна; публиката не смее дори да си кръстоса краката. А сега тичат и крещят, не е за вярване.

Тя не разбира какво е станало, докато не се озовава по гръб и чува изхрущяването на таза си. Някой е издърпал проходилката изпод нея. Така боли, че челюстите ѝ изскърцват и ченетата ѝ изпадат от устата. Сигурно и очилата ѝ са паднали, защото едва вижда.

Тънка фигура, стиснала нещо в ръка, се надвесва над нея. Елси вярва в доброто у човека и приема, че някой иска да ѝ помогне, че това, което фигурата държи, е нещо, което може да я спаси. След това идва ударът — право в челото — и пред очите ѝ причернява.

От едно кътче на мозъка ѝ, останало в съзнание, чува бръмчене като от ядосано насекомо. Приближава.

Отначало Лена Форшман намираше идеята за глупава. Да отидат на „Алсонг“ на първата си среща. Това беше семейно забавление, не за двама души, запознали се в интернет. Но всъщност се беше получило добре, даже много добре.

Имаха толкова храна за коментари, които им помогнаха да намерят пътя един към друг. Дотук Петер се беше оказал истински диамант. Самоуверен, без да е арогантен, забавен, без да е пресилен. Не изглеждаше зле, обличаше се добре, а що се отнася до оредялата коса, тя я намираше за доста секси — поне в неговия случай.

Беше ѝ купил малини от момичетата, които обикаляха между редиците и ги продаваха, преди да е започнало излъчването, а когато публиката запя „Един ден ще се завърна в пристана“ той я прегърна през рамо и двамата се заклатиха полушеговито. След края на песента не отдръпна ръката си, докато наблюдаваха как едно момиче излиза на сцената и запява онази хубавата песен на АББА.

Местата им са такива, че пултът скрива от погледа им точно средата на сцената и понеже не вижда момичето, а то пее толкова приятно, Лена затваря очи и се предава на щастието от топлата ръка на рамото си, от меката лятна вечер и приятните мигове, които животът все пак предлага; мигове като този.

Чува истерични писъци и се усмихва при спомена за времето, когато и тя самата бе такава, когато четиринайсетгодишна гледа АББА в Грьона Лунд и за малко да припадне, понеже Ани-Фрид я погледна в очите за част от секундата; пищя, докато гърлото я заболя.