Йон Линдквист - Малка звезда

— Убих двама души. Единия сама, втория с помощта на други.

Усмивката му замръзна и изчезна, докато се взираше в очите ѝ.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. А днес смятам да убия още няколко души.

Йоханес сключи вежди, все едно му е разказала виц, чийто смисъл той не е схванал, след което се засмя.

— Защо приказваш такива работи? Ясно, е че няма. Нито че си го правила и преди. Какво ти става?

Тереса отвори раницата си. На тъмнокафявата масичка нареди бормашината, чука, сатъра и малка арматурна ножица.

— Тези инструменти ще използваме. Другите имат горе-долу същите.

— Кои други?

— Другите, които ще участват. Моята глутница.

Йоханес стана от дивана и обиколи стаята, като си чешеше косата. После седна до Тереса. Погледна инструментите, след това нея.

— Какви ги приказваш? Престани. Какво ти става?

— Не мога да престана. Но се страхувам.

— Да, това го вярвам. Само че от какво?

— Че няма да се справя. Аз ще съм първа.

Йоханес я погали по косата, докато клатеше глава. После коленичи пред нея и я подкани:

— Хайде, стига.

И пак я прегърна, стисна я здраво и зашепна:

— Тереса, чуй ме. Никого не си убивала, няма и да убиеш. И престани да го повтаряш. Защо ти е да убиваш?

Тереса го отблъсна с думите:

— Защото мога. Защото искам. Защото това ме прави жива.

— Искаш да убиваш хора?

— Да. Много искам. Копнея. Но не знам дали смея. Не знам дали съм… готова.

Йоханес въздъхна и повдигна вежди, после се поинтересува с леко закачлив тон:

— И как ще разбереш дали си готова ?

— Като убия теб.

— Мен ли ще убиваш?

— Да?

— И кога това?

— Сега.

На лицето на Йоханес падна сянка; играта започваше да му омръзва. С бързо движение вдигна чука и го подаде на Тереса, все така коленичил пред нея.

— Ами, хайде, давай. Убий ме.

— Не ми ли вярваш?

— Не.

Тереса надигна чука:

— Ще посмееш ли да си затвориш очите?

Той задържа погледа ѝ. За дълго. После затвори очи. Клепачите му бяха тънки, нежни и напълно отпуснати. Ни най-малко не ги стискаше, дишаше спокойно и по устните му пробягваше намек за усмивка. Бузите му бяха покрити с мек мъх и той беше най-добрият приятел и единственото момче, което някога бе обичала. Тя промълви:

— Сбогом.

И удари слепоочието му с чука.

Продължи да удря, докато остана само искрица живот. След това взе бормашината и го отвори. Батерията беше напълно заредена и ѝ отне само няколко секунди да пробие черепа. Краката на Йоханес потрепериха конвулсивно няколко пъти и изритаха пластмасовото цвете. После тя се надвеси над него и погълна това, което някога бе той.

Когато се изправи, пътят ѝ вече беше ясен и тя знаеше, че ще има силата да го извърви. Не ѝ оставаше нищо друго. Никакви чувства, нищо, към което да се върне. Беше напълно щастлива, докато затваряше вратата зад гърба си и слизаше надолу по стълбите сред мириса на пържено, почистващи препарати и затоплен от слънцето прахоляк, който гъделичкаше ноздрите ѝ.

В пощенската кутия пред гарата пусна писмата, адресирани до вестниците „Дагенс Нюхетер“, „Свенска Дагбладет“, „Експресен“ и „Афтонбладет“. Всички писма бяха еднакви и тя ги беше написала, просто защото можеше.

Здравейте,

Днес на „Алсонг“ смятаме да убием много хора. Може би и ние ще умрем. Човек никога не знае.

Ще попитате защо. Защо, защо, защо. По афишите. Във вестниците. С огромен шрифт. ЗАЩО? Море от запалени свещи. Съболезнователни бележки. Плачещи хора. А над всичко: ЗАЩО?

А ние отговаряме (сега затаете дъх): ЗАЩОТО!!!

Защото приливът на смъртта идва. Схващате ли, че приливът на смъртта идва? В училищата. В „Айдъл“. В Н&М. Идва. Всички знаят. Всички усещат. Никой не схваща.

Днес ще ви залее.

Ние сме милите малки момиченца най-отпред. Ние викахме и плачехме по команда. Ние сами се боготворяхме, когато вие ни превръщахте в звезди. Ние се откупихме от вас. „Гепи“, казвахте вие. „Честито“!

Приливът на смъртта идва. По ваша заслуга. Всичко е по ваша заслуга. Заслужили сте си всичко.

Поздрави,

В действителност нямаше какво да каже. Беше изфабрикувала целия този скрит замисъл, понеже ѝ се стори подходящо. Ако ще правиш нещо грандиозно, защо да не измислиш и някаква грандиозна причина, та да изглежда по-спретнато? Беше седяла пред компютъра и сама се постави на свое място. Ако група момичета възнамерява да стори това, което те смятаха да правят, как би изглеждало едно запленяващо прощално писмо?