Йон Линдквист - Малка звезда

— Урд!

Урд.

Тази нощ успя да поспи няколко часа, след като взе бормашината при себе си в леглото и стисна прекрасната мека ръкохватка, която пасваше на ръката ѝ — сякаш е била създадена за нея.

Човек може да има убийствени мисли и да ги крие зад усмивка, може да си фантазира за шуртяща кръв и разпилени мозъци, докато си яде зърнената закуска. Но дори и външно да не си личи нищо конкретно и доказуемо, обкръжението му рано или късно го усеща. Изтича от него като радиация или осмоза, процежда се от самото му същество.

Родителите на Тереса бяха започнали да се страхуват от нея. Макар да не можеха да посочат нещо определено, което е казала или сторила, около нея сякаш имаше някакво сияние, тъмна аура, която ги караше да се чувстват неудобно още при влизането ѝ в стаята.

В четвъртък сутринта Тереса помоли да я закарат до Йостерюд повече от час преди тръгването на влака. Никой не я заразпитва. Знаеха, че ще ходи в Стокхолм при онази приятелка, но нищо повече. Щом искаше да ходи предварително в Йостерюд, така да бъде.

Раницата на Тереса изглеждаше тежка, но когато Йоран предложи да я носи вместо нея, тя само го погледна по начин, който го накара да дръпне ръцете си. Качиха се безмълвно в колата и пътуваха, без да продумат, до Йостерюд. Тереса му каза на кой адрес да я остави и Йоран попита:

— Там май живее Йоханес?

— Да.

— Ще се видите ли?

— Да.

— Чудесно! Може би ще се… поразвеселиш.

— Надявам се.

Тереса слезе от колата, взе си раницата и се спря с клюмнала глава, без да затвори вратата. Погледна Йоран и през очите ѝ пробяга болка. Йоран се надвеси над съседната седалка и протегна ръка:

— Миличка…

Тереса се отдръпна по-далеч от него и каза:

— Ще видя дали ще ходя до Стокхолм. Зависи. Ако не, ще ти се обадя.

След това затръшна вратата, обърна се и тръгна към входа.

Йоран остана като закован с ръце на волана. След като Тереса изчезна, заплака сподавено и наведе глава. Челото му се удари в клаксона и той се сепна от звука и се огледа. Един мъж на неговата възраст с две пазарски чанти в ръцете се беше спрял и го наблюдаваше. Йоран му махна, запали двигателя и си отиде.

Тереса се поколеба дали да натисне звънеца. Това можеше да се окаже ужасно, ужасно мъчително. Дори не се беше обърнала, след като остави баща си, но с Йоханес беше длъжна да се сбогува, преди да се заеме със задачата си. А после да става каквото ще.

Докато палецът ѝ приближаваше бялото пластмасово копче, тя сякаш решаваше дали да пусне или не крилатите ракети, които биха могли да дадат началото на световна война. Най-лошото беше, че тя не знаеше кое действие ще отприщи потопа: да натисне или не.

Натисна. Никакъв рев на мотори, горящи дванайсет литра ракетно гориво в секунда, никакви ужасени писъци откъм населението на Земята. Единствено тихичко дзън-дзън и след това стъпки по коридора.

Йоханес отвори вратата. Изглеждаше точно както Тереса си го беше представяла, откакто се беше преобразил. Розова тениска и кафяви къси панталони, вече загорял от слънцето, макар лятото едва да започваше. Очите му проблеснаха и още преди Тереса да е успяла да го поздрави, я беше прегърнал.

— Ей! Колко се радвам да те видя!

— И аз — промърмори тя на рамото му.

Той направи една крачка назад, все така стиснал я за раменете, и я огледа отгоре до долу.

— Какво ти е? Честно казано, не изглеждаш много добре.

— Мерси.

— Е, знаеш какво имам предвид. Влизай.

Тереса си взе раницата в хола и седна на едно кресло. Подредбата в апартамента приличаше на смесица от няколко жилища, всичките мебелирани с лош вкус. Нищо не си отиваше; един лампион, който като че ли имаше антикварна стойност, седеше до голямо пластмасово цвете върху шкаф от плексиглас. Йоханес беше обяснил, че майка му била много заета в последно време и нямала възможност да домакинства.

Тереса се огледа и попита:

— Майката на Агнес идвала ли е тук?

Йоханес се изсмя и заразправя дълга история как Клара, майката на Агнес, реагирала, като дошла за първи път на вечеря, как се спряла пред картината с едно плачещо дете и накрая отбелязала:

— Да, знам я, тя е на… един от класиците.

Тереса дори не се усмихна на шегата му и той въздъхна и седна на дивана, стисна ръце между коленете си и зачака. Тереса се примъкна до ръба на креслото, колкото можеше по-близо до него. После прошепна:

— Убивала съм хора.

Йоханес се ухили.

— Какви ги дрънкаш?