Йон Линдквист - Малка звезда

През тялото ѝ пробяга тръпка, когато водата се плъзна в гърлото ѝ. Беше нежна и хладка и сякаш милваше езика и небцето ѝ. А твърдят, че водата нямала вкус! Имаше вкус на пръст и желязо, и трева. Тънки пластове солено и сладко, вкус на дълбочина и вечност. Глътката беше като богат дар, сякаш вкусваш сладостта. А оставаха още много глътки.

Отне ѝ пет минути да изпие цялата вода, а после излезе на двора и я връхлетя такова щастие, че се принуди да поседне за малко на стъпалата, да затвори очи и уши и да се съсредоточи единствено върху ароматите, ароматите на ранното лято.

Как може човек да обикаля по Земята, а да не усеща какво има около него. Какво прахосване! Същата работа щеше да е, ако бяхме роботи, бездушни машини, които цъкат между службата, банката, магазина и телевизора, докато батерията се изтощи.

И Тереса някога беше такава, но онази Тереса сега лежеше свита в гроба. Тя беше богиня и чувстваше чрез божествените сетива. Тя беше Урд, изначалната.

Така мина денят ѝ. Обикаляше из горичката, галеше листа и скали и се разхождаше като Ева из райската градина, знаейки, че всичко е нейно и всичко е добро.

И във вторник се събуди щастлива и още един ден отмина в радост, която можеше да разцепи гърдите ѝ, ако не я беше разпределила на малки порции, по няколко усещания наведнъж. Вечерта чувството започна бавно да ѝ се изплъзва.

Отново чуваше гласовете на родителите и братята си. Естествено, те вече не бяха нейни родители и братя — нейното семейство се състоеше от тринайсет души, които не бяха тук. Но тя нямаше как иначе да ги нарича — хората, които седяха около нея на масата за вечеря.

Бърборенето им за дреболии внасяше дисонанс и храната нямаше същия вкус като предния ден. Тогава беше яла изключително малко и се беше принудила да скрие как се наслаждава на всеки залък картоф, понеже липсата на апетит доказваше болестта, която тя твърдеше, че я мъчи. Болест — лош апетит.

Във вторник вечер не беше същото. Престори на слаба и сита, затвори очи и се опита да призове обратно вчерашното усещане. То съществуваше, но бе отслабнало. Тя се извини и се качи в стаята си.

В сряда сутрин, като се събуди, още една част бе изчезнала, а в четвъртък вече честно можеше да заяви, че не се чувства добре. Сетивата ѝ все още бяха изострени, така поне се мъчеше сама да се убеди, но общо взето започна да се чувства като обикновен човек; сравнено с началото на седмицата, наистина беше като болест.

В петък и събота обстоятелствата станаха съвсем противоположни на тези от понеделник и вторник. Чувстваше се ужасно и вътрешно изпитваше постоянно треперене, но пред семейството се видя принудена да се представя за възстановена, за да ѝ позволят да замине за Стокхолм в неделя. Беше мъчително и досадно и вечер се просваше в леглото и потъваше в неспокоен сън, изпълнен с мрачни кошмари.

О, трябваше да ѝ вържат ръцете и краката, за да я спрат да замине. Щеше да избяга, да пътува на стоп, да се качи на влака без билет, ако се наложеше; но ако другите мислеха, че се чувства добре, щеше да е по-лесно.

И така, нощем се мяташе из леглото, а денем се разхождаше със скръстени ръце или със свити в джобовете юмруци, за да скрие как треперят, и се усмихваше, усмихваше, усмихваше и говореше весело.

Едва след като в неделя се настани във влака, най-сетне можеше да свали маската. Строполи се на седалката и се разля като желе по грубия плат. Една възрастна жена се наведе към нея и попита да не ѝ е лошо, тя стана и се заключи в тоалетната.

Погледна се в огледалото и установи, че изглежда точно толкова болна, на колкото се бе престорила в понеделник. По челото ѝ беше избила студена пот, беше бледа, а косата ѝ се беше сплъстила. Тя си наплиска лицето със студена вода и задиша дълбоко, докато нещичко от тежестта в гърдите изчезна.

Вторачи се в ръцете си и ги накара да спрат да треперят. Скоро щеше да ѝ стане по-добре. Скоро щеше да се срещне с глутницата си.

Самото присъствие на Терез в метрото и автобуса поуспокои Тереса и след като разстлаха одеялата пред заграждението на вълците, тялото ѝ вече можеше да поеме слънчевата топлина. Треската, измъчвала я през последните дни, се уталожи и тя можеше да говори, без да се налага да контролира гласа си, за да не трепери. Получи се. Щом Терез беше до нея, всичко се получаваше.

Тя легна по корем и се загледа към ограждението, но не забеляза нито един вълк; извади парчето вълча кожа от джоба си, повъртя го из ръцете си и го погали като талисман.