Йон Линдквист - Малка звезда

Ана Л. пристъпи напред. Беше получила тънко шило, тъй като нейното име стоеше опасно близо до сърцето. Тя сбърчи чело, надигна шилото и погледна Макс Хансен в очите — виждаше се само бялото. Тя поклати глава и свали ръка. Каза с плачлив гласец:

— Не мога. Не бива така. Не може така. Не бива да го правите.

Терез скочи от плота и отиде при нея.

— Искаш ли да отидеш да си седнеш в колата? — попита тя.

Ана Л. поклати глава и очите ѝ се насълзиха:

— Просто не мога.

— Можеш — възрази Терез. — Трябва.

— Ама това е лошо.

— Не е лошо.

Терез я хвана за китката, постави ръката с шилото в позиция:

— Добро е.

И бутна ръката ѝ, докато шилото се заби наполовина. Терез го дозаби с длан, след което се покатери обратно на плота. Ана Л. се свлече до стената и прегърна главата си с ръце, докато Сесилия заковаваше пирона си.

Тялото на Макс Хансен лежеше отпуснато, прободено на тринайсет места и бяло като на труп от кръвозагубата. От изцапаните листчета стърчаха отломки и дръжки, поклащаха се в такт със слабото дишане. Очите му бяха покрити с ципа, когато зениците се завъртяха на място; погледът му се прикова върху Тереса. Той раздвижи глава, сякаш искаше да каже нещо и тъй като Тереса не вярваше да е в състояние да извика, свали тиксото от устата му. Той я погледна и прошепна:

— Тереса…

Тя се наведе по-близо до мраморно сивото му лице.

— Да?

Устните на Макс Хансен не помръдваха и съгласните бяха просто издишан въздух, докато с мъка изричаше:

— Беше хубаво. Беше хубаво… беше хубаво… беше хубаво…

— Само едно нещо — заговори Тереса. — Онази история за Терез. Сега би ли могла да излезе?

Макс Хансен помръдна глава, явно в опит да я поклати, след което продължи да шепти:

— Беше хубаво… беше хубаво…

Тереса сви рамене.

— Радвам се, че ти хареса. Но е и малко жалко. Може би сега ще си промениш мнението.

Тя вдигна бормашината, която цял ден се беше зареждала, и натисна копчето. Дебелата колкото кутре бургия се завъртя с двайсет оборота в секунда. Тя я показа на Макс Хансен, пришпори мотора един-два пъти и след това я допря до листчето с името си на слепоочието му.

И най-сетне се чу писъкът, за който бе копняла.

Момичетата се събраха около тялото, което подскачаше като риба на сухо, докато кръвта все по-безсилно пулсираше от дупката на слепоочието. Терез стоеше на почетното място и отметна окървавената коса от челото на Макс Хансен. Заповяда:

— Приближете се.

Те се събраха плътно около нея, четиринайсет момичета. От гърлото на Макс Хансен се изтръгна съскане и после тялото се отпусна. Кръвта спря да тече от слепоочието; сякаш малката черна дупка беше точка с по-силна гравитация и придърпваше всички по-близо, колкото можеше по-близо, докато отвътре се виеха тънки кълбета пушек, подобно на паяжини.

Всички си поеха дъх едновременно, погълнаха онова, което някога бе Макс Хансен, и го обединиха със собственото си кръвообращение. Но беше толкова малко, твърде малко. Някои от тях приближиха устни до дупката, за да изсмучат нещо, което вече не беше там, почти целуваха пробития череп на Макс Хансен, за да поемат и последната капка.

После се изправиха и светлината в гаража беше толкова ярка, металическият мирис на кръв — толкова остър, а звукът от краката им, полепващи по найлона и отлепващи се от него, пронизваше слуха. Дишаха на пориви, докато се връщаха в широко отворените си тела.

— Ние сме тук — изрече Терез. — Сега сме тук.

Много от тях прекараха нощта в плач. Сетивата им представляваха пресни рани и усещанията бяха твърде силни. Те се прегръщаха и утешаваха една друга, споделяха спалните чували или лежаха и милваха лицата си, без да говорят.

Но въпреки плача и нуждата от утеха, основното чувство беше радост . Един друг вид радост. Радост толкова огромна и всеобхватна, че приличаше на мъка. Тъй като нямаше как да трае вечно, беше изгаряща. Можеха да я поддържат жива заедно чрез близостта между телата си и общото преживяване, но все някога трябваше да я оставят да угасне и умре. Оттам и мъката.

Това се превърна в поредната безсънна нощ, а преди зазоряване излязоха, за да почистят след себе си под закрилата на тъмнината. Някои отнесоха тялото на Макс Хансен, увито в найлон, до гроба и го хвърлиха заедно с дрехите му; запълниха ямата с камъни и пръст, старателно наредиха отгоре чимовете и ги утъпкаха. За няколко седмици щяха да се сраснат с околната трева. Други почистиха гаража, измиха всички инструменти и изжулиха дърводелските маси.