Йон Линдквист - Малка звезда

Докато се развидели, бяха върнали всичко в първоначалния му вид и сега се събраха на пристана, за да наблюдават изгрева. Лин още беше просълзена, но не по причината, която предполагаха останалите. След като първите слънчеви лъчи постоплиха лицата им, тя сключи ръце на гърдите си и се обърна към Тереса:

— Следващия път искам яз да пробивам.

Може и да не беше последното, което Тереса очакваше, но беше там някъде. Малкото личице на Лин изглеждаше толкова намусено, че Тереса избухна в смях и скоро се присъединиха още няколко момичета. Лин се огледа ядосано.

— Ами, какво? Не получих почти нищо !

Смехът бързо заглъхна и настъпи тишина, докато погледите се търсеха един друг. Вече не им се налагаше да говорят толкова много, за да комуникират; пък и изглежда и други мислеха като Лин.

Следващия път. Щеше да има следващ път.

Към дванайсет часа започнаха да се придвижват към автобусната спирка. Терез проведе дълъг разговор с Ана Л. и Ана обеща, че ще участва и за в бъдеще, но ще се нуждае от помощта на останалите. Щеше да я получи, нали тъкмо затова бяха глутница, а не просто четиринайсет момичета. Те се скупчиха около нея, прегърнаха я и споделиха силата си с нея. Роня предложи да закара колата ѝ до Мьорбю, за да може тя да пътува заедно с другите в автобуса.

Това се оказа разумно, понеже едва в автобуса тя изглежда наистина осъзна случилото се; бяха се настанили заедно най-отзад, така че Ана се намираше в позната обстановка. Ала вече не беше беззащитна и уплашена. Не, тя седеше със своите — погребаните и възкръсналите, гладни и с остри зъби, нейните сестри от глутницата, които щяха да я закрилят. И радостта най-сетне застигна и нея.

— Вие сте мои , нали? И аз — ваша. Всички сме заедно в тази работа. Наистина. Можем да правим всичко и няма да си изменим една на друга, нали?

Не беше въпрос, а по-скоро констатация и Ана дълбоко си пое въздух и протегна ръце, сякаш едва сега излизаше от гроба.

Разделиха се на различни спирки по пътя, след като се разбраха да се срещнат следващата неделя на обичайното място. Тереса изпрати Терез до Сведмюра. Макар да оставаха сами за първи път от над денонощие, не си казаха много, не обсъждаха случилото се, нито реакциите на другите. Не беше възможно, тъй като другите вече не бяха другите . Не можеха да говорят за тях, все едно не присъстват.

Разделиха се пред входа на Терез. Тереса се обърна, за да поеме към метрото, и Терез подвикна:

— Това беше хубаво.

— Да — съгласи се Тереса.— Беше много хубаво.

По време на пътуването с метрото и после с влака една-единствена дума се въртеше из главата на Тереса, подскачаше и се удряше като риба в твърде малък аквариум.

Урд. Урд. Урд.

Гласове изпод земята. Донякъде беше наясно, че образът е бил творение на лишения ѝ от кислород мозък, докато лежеше погребана. От друга страна, беше истински и реален. Урд бе дошла, бе легнала до нея и после я бе обвила с тънката си кожа като прилепнал костюм. Урд вече не беше просто нейното име. Урд — това беше тя.

Тереса се събуди в собственото си легло в шест часа в понеделник сутрин и се чувстваше като теле, което всеки момент ще пуснат на паша. Вратите на обора бяха отворени широко след дългата зима и пред нея се ширеше зеленината, цветята и светлото лято. За това имаше една дума — веселие . Когато застана съвсем разсънена до прозореца и погледна към градината, беше весела и не само краката, а и цялото ѝ тяло беше изпълнено с енергия.

След час къщата взе да се разбужда и тя пак си легна и се направи на полумъртва. Дълго и силно търка очи, за да добие изтощен вид и щом Мария дойде, Тереса я излъга, че се чувства ужасно и няма сили да стане, няма сили да прави нищо. Това изявление се прие с дълбока въздишка и свити рамене и Тереса бе оставена на спокойствие.

Беше като в онова стихотворение на Боб Хансон, което тя прочете преди няколко години. Мъжът, който се обажда в службата да каже, че не може да иде на работа. Защо? Болен ли е? Не, съвсем здрав е, но утре може и да дойде, ако се почувства по-зле.

Тя лежеше и се въртеше из кревата в нетърпеливо очакване другите да отидат на работа или при приятелите си, за да остане сама. Веднага щом къщата най-сетне се изпразни, тя стана. Първото, което направи, беше да слезе в кухнята и да си налее вода.

Дълго стоя, загледана в прозрачната течност в чашата, наслаждаваше се на слънчевите отражения по повърхността и шарения спектър по покривката на масата, щом наклонеше чашата и светлината се пречупеше. После приближи чашата към устните си.