Йон Линдквист - Малка звезда

— Ти си особена — каза си тя. — Ти си твърда. Ти си особена. И твърда.

Думите ѝ харесваха. Тя искаше да бъде тези думи, искаше те да ѝ пасват както ботушите, да прилепнат плътно около нея и да бъдат нейни.

— Моите думи. Особена. Твърда. Думи. Твърда. Особена.

Думи. Ord 23 23 Ord — (шв.) дума. . Urd. Urd!

Тялото ѝ казваше „да“, макар съзнанието да не можеше да си спомни. Къде беше чувала думата? Име ли беше? Изтича до компютъра и отвори Уикипедия.

Урд. Изначалната, навярно единствената богиня на съдбата в скандинавската митология. Една от трите норни. Заедно със сестрите си преде и реже нишките на живота; името ѝ идва от исландската дума за зла съдба.

Всички хора всъщност се наричат по друг начин. Аз се наричам Урд.

Тя нямаше намерение да го казва на други хора, нито да ги кара да ѝ викат така. Но тя щеше да знае. Както ботушите стояха на краката ѝ и осигуряваха сигурни крачки по земята, така и името щеше да я укрепи отвътре и да погълне съмнението ѝ.

„Урд!“

В сряда проспа края на учебната година, макар очите ѝ да бяха отворени. Леки летни рокли и звънтящи гласове, фалшиво пеене и тук-таме сълзи при мисълта за сбогуването преди лятото.

Това не я засягаше, не засягаше Урд, не го и разбираше. Мислите ѝ бяха при глутницата.

В петък следобед Тереса отиде до Сведмюра да вземе Терез. Още на Руслагсбанан към тях се присъединиха някои от другите, а на спирката ги чакаха още няколко момичета. Като се качиха на автобус 621, липсваха само Ма̀лин и Сесилия.

След кратка размяна на есемеси планът им потръгна като по часовник. Ана Л. дойде и ги отведе по няколко наведнъж в една малка количка, която беше толкова ръждива, че нямаше как да си говорят в движение — и гърнето, и подът бяха продънени. Ана с викове обясни, че я купила за три хилядарки.

Когато Беата каза „вила“, Тереса си бе представила нещо съвсем различно. Може постройката, сгушена в боровата гора, някога и да е била вила, но оттогава ѝ бяха направили толкова много пристройки, че приличаше на най-обикновена къща, макар и с необичайни пропорции и изобилие от декорации. Най-близкият съсед живееше на половин километър; по склона към езерото всички дървета бяха изсечени и изкоренени, за да се отвори гледка към водата; просеката беше широка трийсет метра и водеше до дървен пристан.

Роня взе колата, за да посрещне Малин и Сесилия, които пристигаха със следващия автобус, а през това време останалите изследваха двора заедно с Беата. Старият гараж беше преустроен на работилница с две дърводелски маси; Беата обясни, че през лятото баща ѝ прекарвал кажи-речи цялото си време в нея. Оттам и прекомерните дървении по къщата. Баща ѝ можел да посвети цяла седмица на педантично изработен и ужасно грозен фриз, само за да не му се налага да си контактува с майка ѝ.

Докато излизаха от работилницата, Тереса забеляза една прогнила врата, която изглежда беше захвърлена на склона, и щеше да изчезне в земята. Тя отиде до нея и видя избуялия около ръждивата брава мъх; оказа се обаче, че не е захвърлена, а си е нормална врата с рамка.

— Землянката — поясни Беата. — Супер зловещо.

Терез се беше присъединила към тях и сега помогна на Тереса, която бе задърпала дръжката. Доста се помъчиха с прорасналата в гниещото дърво трева, но накрая успяха да отворят вратата и от дълбините ги лъхна мразовит повей на пръст, желязо и разложение. Без колебание Терез слезе по трите стъпала до долу и потъна в мрака.

— Ехо? — извика Тереса. — Какво правиш?

Не последва отговор, затова Тереса преглътна, последва я по стълбите и през входа — беше много нисък — и ѝ се наложи да се превие одве, за да се промуши. Температурата спадна с няколко градуса; след като очите ѝ привикнаха с тъмнината, установи, че се намира в изненадващо просторно помещение. Можеше да стои изправена, а до стените във всяка посока имаше по два метра.

Откъм най-тъмния ъгъл прозвуча гласът на Терез:

— Тук е добре.

Тереса пристъпи по посока на гласа; зрението ѝ се беше пооправило и тя различи Терез, седнала на един нисък сандък с гръб към стената. Сандъкът беше продълговат и Тереса седна до нея и погледна към входа, към света навън, който изведнъж ѝ се стори безкрайно далечен.

— В какъв смисъл е добре? — попита тя.

— Ти знаеш.

Гласовете на останалите се чуха откъм другия свят и те заприиждаха една по една в студената плесенясала стая. В момента, в който влизаха, започваха да говорят шепнешком. Софи имаше фенерче на ключодържателя и бавно плъзна синята светлина из помещението.